Отново свих рамене. Влиянието на Църквата бе житейска даденост, откакто се бях родил. Не намирах нищо странно в това.
— Но ти не си християнин, който желае да се прероди, нали, Ендимион?
Погледнах стария поет и в ъгълчето на ума ми се роди ужасно подозрение. „Той някак си е подправил екзекуцията ми и ме е пренесъл тук, когато е трябвало да бъда хвърлен в морето от властите. Значи има влияние върху властите в Порт Романс. Възможно ли е той да е наредил да бъда осъден? Да не би всичко това да е било някаква проверка?“
— Въпросът е — без да обръща внимание на змийския ми поглед, продължи той, — защо не си християнин? Защо не искаш да се преродиш? Не обичаш ли живота, Рол Ендимион?
— Обичам го — напрегнато отвърнах аз.
— Но не си приел кръста — продължи старецът. — Не си приел дара на възкресението.
Оставих вилицата си. Един от андроидите слуги възприе това като знак, че съм свършил, и отнесе чинията с недокоснатата патица.
— Не приех кръстоида — изръмжах аз. Как да обясня подозрението, втълпено в номадския ми клан от поколения изгнаници, аутсайдери, бездомни местни жители? Как да обясня яростната самостоятелност на хора като Баба или майка ми? Как да обясня наследството от философска суровост и вроден скептицизъм, предадени ми чрез образованието и възпитанието ми? Изобщо не се и опитах.
Мартин Силенъс кимна, сякаш му го бях обяснил.
— И смяташ кръстоида за нещо различно от чудото, предлагано на вярващите чрез чудотворното посредничество на католическата Църква?
— Смятам кръстоида за паразит — отвърнах аз, като сам се изненадах от силата на гласа си.
— Навярно се страхуваш да не загубиш… хм… мъжествеността си — изхриптя поетът.
Андроидите ни поднесоха два лебеда, изваяни от шоколад с кафе и напълнени с планински трюфели. Не обърнах внимание на моя. В „Песните“ свещеникът поклонник Пол Дюре разказва как открил изчезналото племе на бикурите и научил как са оцелели в продължение на векове чрез кръстоидния симбионт, предложен им от легендарния Шрайк. Кръстоидът ги възкресявал точно като днес, в епохата на Мира, само че в разказа на свещеника страничните ефекти включваха необратимо мозъчно увреждане след няколко възкресявания и изчезване на всякакви полови органи и желания. Бикурите били видиотени евнуси — абсолютно всички.
— Не — отвърнах аз. — Знам, че Църквата някак си е решила този проблем.
Силенъс се усмихна. Когато го правеше, приличаше на мумифициран сатир.
— Ако човек приеме вярата и ако бъде възкресен под покровителството на Църквата — изхриптя той. — Иначе дори някак си да открадне кръстоид, съдбата му ще бъде като тази на бикурите.
Кимнах. Поколения се бяха опитвали да откраднат безсмъртието. Всякакви авантюристи бяха търгували контрабандно с кръстоиди преди Мирът да блокира района на Платото. Други симбионти бяха крадени от самата Църква. Резултатът винаги бе оставал един и същ — идиотизъм и безполовост. Единствено Църквата пазеше тайната на успешното възкресение.
— Та? — попитах аз.
— Та защо предаността към Църквата и прекарването на всяка десета година в нейна служба са били за теб, момчето ми, прекалено висока цена? Милиарди са я платили, за да получат живот.
За миг запазих мълчание. После казах:
— Милиардите могат да правят каквото си искат. Моят живот е важен за мен. Искам да го запазя… за себе си.
Думите прозвучаха безсмислено дори на самия мен, но старият поет отново кимна, сякаш обяснението ми го задоволяваше. Докато го гледах, той изяде шоколадовия си лебед. Андроидите отнесоха чиниите и напълниха чашите ни с кафе.
— Добре — рече поетът, — обмисли ли моето предложение?
Въпросът беше толкова абсурден, че трябваше да сподавя смеха си. После казах:
— Да. Обмислих го.
— И имам няколко въпроса. Мартин Силенъс зачака.
— Какво печеля аз от това? — попитах. — Обяснявате колко ще ми е трудно да се върна към живота тук на Хиперион — че нямам документи и всичко останало, — но знаете, че се чувствам прекрасно в необитаемите райони. За мен ще е адски по-лесно да се отправя към блатата и да избегна мирските власти, отколкото да влача малкото ви приятелче из космоса. Освен това за Мира аз съм мъртъв. Мога да се върна в полята и без проблем да остана с клана си. Тъй че защо е нужно изобщо да мисля за тези глупости?
— Защото искаш да бъдеш герой, Рол Ендимион — усмихна се старецът.
Презрително въздъхнах и поставих длани върху покривката. Пръстите ми изглеждаха дебели и несръчни, някак си не на място на фона на финия лен.
— Защото искаш да бъдеш герой — повтори той. — Искаш да си едно от онези рядко срещани човешки същества, които правят историята, а не просто да я гледаш как тече покрай теб като вода покрай скала.