— Не знам за какво говорите. — Знаех, разбира се, но бе невъзможно поетът да ме познава толкова добре.
— Познавам те толкова добре — каза Мартин Силенъс, очевидно по-скоро в отговор на мисълта ми, а не на последното ми твърдение.
Тук трябва да кажа, че и за миг не помислих стареца за телепат. На първо място не вярвам в телепатията — или по-точно, тогава не вярвах — и на второ, повече ме заинтригува потенциалът на едно човешко същество, живяло почти хиляда стандартни години. Дори да беше луд, бе възможно да се е научил да чете по израженията и жестовете до такава степен, че резултатът да е почти неразличим от телепатията!
А можеше и просто да е случайно попаднало в целта предположение.
— Не искам да съм герой — безизразно отвърнах аз. — Видях какво става с героите, когато пратиха бригадата ми да се сражава с бунтовниците на южния континент.
— Под герой нямам предвид онези глупаци, които са се хвърляли под плазмените гранати — продължи той, облизвайки устните си. — А онези, чието мъжество и благодетелност са толкова легендарни, че в крайна сметка започват да ги почитат като божества. Имам предвид герой в буквалния смисъл, като истински борец, отдаден на могъщи действия. Онзи, чийто трагичен недостатък е неговата разрушителност. — Поетът замълча и очаквателно впери очи в мен, но аз продължавах мълчаливо да го гледам.
— Нямаш ли трагични недостатъци? — накрая попита той. — Или не си отдаден на могъщи действия?
— Не искам да съм герой — повторих аз. Старецът се наведе над кафето си, а когато вдигна поглед, очите му блестяха дяволито.
— Къде си се подстригвал, момче?
— Моля?
Той отново облиза устните си.
— Чу ме. Косата ти е дълга, но не и рошава. Къде си се подстригвал?
Въздъхнах и му отговорих:
— Понякога, когато оставах в блатата за дълго, се подстригвах сам, но когато съм в Порт Романс, ходя в една малка бръснарница на улица „Дату“.
— Аха — рече Силенъс. — Знам къде е. В Нощния квартал. На тамошния пазар продаваха порове в позлатени кафези. Имаше амбулантни бръснари, но най-добрата бръснарница беше на Палани Уу. Той имаше шестима синове и когато всеки от тях ставаше на достатъчна възраст, прибавяше по още един стол в салона си. — Старите очи се вдигнаха и ме погледнаха, и аз отново останах поразен от силата, която блестеше в тях. — Това беше преди един век.
— Наистина се подстригвам в бръснарницата на Уу — казах аз. — Сега тя е на правнука на Палани Уу, Калакауа. Все още има шест стола.
— Даа — каза поетът сякаш на себе си. — На скъпия ни Хиперион не са станали много големи промени, нали, Рол Ендимион?
— Това ли искахте да кажете?
— Да кажа ли? — рече той и разпери ръце, сякаш за да покаже, че няма какво да крие. — Не съм искал да кажа нищо. Просто разговаряме, момчето ми. Забавно ми е да мисля, че световните исторически личности, повече или по-малко герои на бъдещи митове, плащат, за да ги подстригват. Между другото, мислил съм за това преди векове… толкова странно разминаване между мита и живота. Знаеш ли какво означава „дату“?
Премигнах при тази внезапна промяна на темата.
— Не.
— Вятър от Гибралтар. Имаше прекрасен аромат. Някои от художниците и поетите, които основаха Порт Романс, трябва да са смятали, че чалмовите и водните гори, покриващи хълмовете над блатата, са ухаели чудесно. Знаеш ли какво е Гибралтар, момче?
— Не.
— Голяма скала на Земята — изхриптя старецът и отново показа зъбите си. — Забележи, че не казвам „Старата Земя“.
Бях забелязал.
— Земята си е Земя, момче. Живях там преди да изчезне, така че би трябвало да зная това. Мисълта все още ме замайваше.
— Искам да я намериш — с блестящи очи каза старият поет.
— Да… я… намеря? — повторих аз. — Старата Земя? Мислех си, че искате да избягам с момичето… с Енея.
Той махна с костеливата си ръка.
— Ще тръгнеш с нея и ще намериш Земята, Рол Ендимион.
Кимнах, като в същото време се опитвах да се сетя за смислен начин да му обясня, че Старата Земя е била погълната от черната, дупка по време на Голямата грешка от ’08 г. Но пък това древно създание беше избягало от онзи унищожен свят. Нямаше смисъл да оборвам заблудата му. В „Песните“ му се споменаваше за някакъв заговор на воюващия Техноцентър за открадване на Старата Земя — да я отвлекат или в Херакловия куп, или в Магелановите облаци, „Песните“ си противоречаха, — но това бяха фантазии, Магелановият облак представляваше отделна галактика… на повече от 160,000 светлинни години от Млечния път, ако си спомнях точно… а никой кораб, било то на Мира или на Хегемонията, никога не бе напускал малката ни сфера в единия спирален ръкав на нашата галактика; пътуването до Големия Магеланов облак щеше да отнеме много векове корабно време и десетки хиляди години време-дълг. Дори прокудените, които обичаха мрачните пространства сред звездите, не биха предприели такова пътуване.