Месата започва с величествен взрив — звуците на органа като златни копия пронизват тишината на очакването, хорът надига глас в триумфална песен, отекваща в огромното пространство, и тогава светва поредица от ярки светлини, за да освети папата и кортежа му.
Първото впечатление на де Соя е от младостта на Светия отец: разбира се, папа Юлий XIV е само на шейсетина години, въпреки факта, че е бил папа почти непрекъснато в продължение на повече от 250 г. и понтификатът му е бил прекъсван единствено от собствената му смърт и прераждане за осем коронации, първо като Юлий VI и след осемгодишното управление на антипапата Тейлхард I отново като Юлий при всяко следващо прераждане. Де Соя наблюдава как Светият отец отслужва месата и мисли за историята на възкачването на Юлий, научена както от официалната църковна версия, така и от забранената поема „Cantos“, която четат всички грамотни тийнейджъри, въпреки риска да обрекат душите си на гибел.
И според двете версии преди първото си възкресение папа Юлий бил младеж на име Ленар Хойт, посветен в свещенически сан под сянката на Пол Дюре, екстатичния археолог и теолог йезуит. Дюре изповядвал учението на свети Тейлхард, че човечеството има потенциал да се развива към Божествеността — всъщност според Дюре, когато след Падането се възкачил на трона на свети Петър, хората можели да достигнат Божествеността. След като станал папа Юлий VI и след първото си възкресение, отец Ленар Хойт се опитвал да изличи именно тази ерес.
И двата източника — църковната история и забранените „Песни“ — се съгласяваха, че именно отец Дюре открил симбионтите, наречени кръстоиди, по време на изгнанието си на периферния свят Хиперион. Оттам нататък версиите се разминаваха. Според поемата, Дюре получил кръстоида от чуждопланетното създание, наречено Шрайк. Според църковните учения Шрайка — въплъщение на Сатаната, ако изобщо съществуваше такъв — нямал никаква връзка с откриването на кръстоида, а едва по-късно изкушил и отец Дюре, и отец Хойт. Църковната история съобщаваше, че на коварството на създанието се поддал само Дюре. В хаотичната смесица от езическа митология и изопачена история на „Песните“ се разказваше как Дюре сам се разпнал в огнените гори на платото на Зъбера, за да не върне кръстоида на Църквата. Според езическия поет Мартин Силенъс това трябвало да я спаси от изпадане под зависимостта на един паразит, вместо на вярата. Според църковната история, на която вярваше де Соя, Дюре се разпнал, за да сложи край на болката, която му причинявал симбионтът, и се съюзил с демона Шрайк, за да попречи на Църквата — която Дюре смятал за свой враг след отлъчването си заради фалшифициране на археологически данни — да възвърне жизнеността си чрез откриването на тайнството на възкресението.
И според двете версии отец Ленар Хойт заминал за Хиперион в търсене на своя приятел и бивш наставник. Според богохулствените „Cantos“ Хойт приел собствения си кръстоид, както и този на Дюре, но по-късно се върнал на Хиперион в дните преди Падането, за да измоли от злия Шрайк да го избави от бремето му. Църквата твърдеше, че това не е вярно, и обясняваше как отец Хойт храбро се върнал, за да се изправи срещу демона в собственото му леговище. Каквото и да беше тълкуванието, фактите показваха, че Хойт е умрял по време на онова последно поклонничество на Хиперион, че Дюре е бил възкресен, носейки както своя, така и кръстоида на отец Хойт, и че после, по време на хаоса на Падането, се е върнал, за да стане първият антипапа в съвременната история. Деветте стандартни години ерес на Дюре/Тейлхард I били мрачни за Църквата, но след случайната смърт на лъжливия папа възкресението на Ленар Хойт от общото им тяло довело до величието на Юлий VI, до откриването на свещената природа на онова, което Дюре наричал „паразит“, до божественото откровение на Юлий — все още разбираемо само за най-вътрешните църковни отци — как възкресението може да се направлява до краен успех и до последвалия възход на Църквата от незначителна секта до официална религия на човечеството.