Отец-капитан Фредерико де Соя гледа как папата — слаб, блед мъж — вдига причастието високо над олтара и потръпва от студа на истинска почуда.
Отец Баджо му е обяснил, че обзелото го чувство за новост и почуда, следствие от Светото възкресение, ще отслабне през следващите дни и седмици, но че цялостното усещане за благоденствие ще остане завинаги и ще се усилва все повече с всяко следващо прераждане во Христе. Сега, след като е вкусил пепелта на смъртта и блясъкът на близостта до Господ е станал по-силен, де Соя разбира защо Църквата смята самоубийството за един от най-смъртните грехове и защо го наказва с незабавно отлъчване. Ако наказанието за самоубийство не е толкова ужасно, човек лесно може да се пристрасти към възкресението.
Все още усещащ болката от смъртта и прераждането, с ум и сетива буквално притъпени от шемет, отец-капитан де Соя гледа папската меса, която наближава кулминацията на Причастието, и знаейки, че след миг ще вкуси от Христовата Плът и Кръв, трансматериализирана лично от Светия отец, заплаква като малко дете.
Вечерта след месата е студена и небето високо над „Свети Петър“ има цвят на светъл порцелан. Отец-капитан де Соя се разхожда с новите си приятели в сенките на Ватиканските градини.
— Фредерико — казва отец Баджо, — срещата, която ще проведем, е много важна. Много, много важна. Достатъчно ясен ли е умът ти, за да разбереш важните неща, които ще бъдат казани?
— Да — отвръща де Соя. — Умът ми е съвсем ясен. Монсиньор Лукас Оди докосва младия офицер по рамото.
— Фредерико, синко, сигурен ли си в това? Ако се налага, можем да почакаме още един ден.
Де Соя поклаща глава. Умът му е замаян от красотата и тържествеността на месата, на която току-що е присъствал, в устата си все още усеща съвършения вкус на нафората и виното, чувства, че точно в този момент Христос му шепне, но мислите му са ясни.
— Готов съм — отвръща той. Капитан Уу върви зад Оди като безмълвна сянка.
— Много добре — казва монсиньорът и кимва на отец Баджо. — Вече няма да се нуждаем от услугите ви, отче. Благодаря ви.
Баджо кимва, покланя се и си тръгва. Де Соя съвършено ясно разбира, че никога вече няма да види любезния си капелан по възкресението, и очите му се наливат с още сълзи на чиста обич. Той е благодарен на мрака, който скрива тези сълзи, защото знае, че трябва да се овладее за срещата. Йезуитът се чуди къде ще се проведе това важно заседание — в легендарния апартамент на Борджия? В Сикстинската капела? В канцелариите на папския двор?
Не, в една близка беседка.
— Седнете — казва кардинал Лурдъсами. Той е едър мъж с кръгло лице и тежки челюсти, а гласът му звучи на де Соя като гласът Божий.
Де Соя сяда на каменната пейка, докато другите остават прави. Друг мъж отляво на кардинала сяда в сенките. На слабата светлина де Соя различава униформата на Мира, но не и отличителните знаци. Смътно съзнава присъствието на други хора — поне един седнал и неколцина изправени — в по-дълбоките сенки на беседката отляво.
— Отец де Соя — започва Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами и кимва към седналия от лявата му страна мъж, — нека ви представя адмирал Уилям Лий Маръсин.
Де Соя светкавично се изправя, отдава чест и застава мирно.
— Моите извинения, адмирале — успява да изрече той. — Не ви познах.
— Свободно — отвръща Маръсин. — Седнете, капитане. Доволни сме от вас.
— Ние също — изтътва кардинал Лурдъсами. — Затова избрахме вас за тази мисия.
— Мисия ли, Ваше преосвещенство? — пита де Соя. Чувства се замаян от напрежение и смут.
— Активирайте го — казва адмирал Маръсин и му подава един холокуб.
Де Соя докосва долната стена на малкото керамично блокче и над куба се появява образ на момиченце. Тъмна коса, големи очи и напрегнат поглед.
— Името й… е, не сме сигурни как се казва — казва кардинал Лурдъсами. — На колко години ви изглежда, отче?
— На дванайсет. — предполага се Соя. — Или единайсет. Стандартни.
Кардинал Лурдъсами кимва.
— Била е на единайсет на Хиперион, когато е изчезнала преди повече от двеста и шейсет стандартни години, отче.
— Това дете е дъщерята на жена на име Брон Ламия — казва адмирал Маръсин. — Говори ли ви нещо това име?
Говори му, но за миг де Соя не може да се сети защо. После стиховете на „Песните“ му идват наум и той си спомня поклонничката от онази история.
— Да — отвръща де Соя. — Спомням си. Била е една от поклонниците заедно с Негово светейшество по време на последното поклонничество преди Падането.