Адмирал Маръсин също се изправя.
— Отец-капитан де Соя, назначението ви за тази мисия е валидно до доставянето на детето при мен, тук, във ватиканската военна канцелария за свръзка.
— Което ще стане само след седмици, уверени сме в това — изтътва кардинал Лурдъсами.
— Това е голяма и ужасна отговорност — продължава адмиралът. — Трябва да използвате цялата си вяра и способности, за да изпълните изразеното от Негово светейшество желание безопасно да доведете това дете във Ватикана — преди унищожителният вирус на програмираното му коварство да се разпространи сред нашите братя и сестри во Христе. Знаем, че няма да ни провалите, отец-капитан де Соя.
— Благодаря ви, сър — отвръща де Соя и отново си мисли: „Защо аз?“ Той коленичи, за да целуне пръстена на кардинала, и се изправя, за да открие, че адмиралът се е скрил назад в мрака на беседката, където неподвижно седят другите тъмни фигури.
Монсиньор Лукас Оди и капитан Марджит Уу застават от двете страни на де Соя като конвой, после тримата се обръщат и напускат градината. Едва тогава, все още объркан и смаян, със сърце, пулсиращо с готовност и ужас от поставената му важна задача, отец-капитан де Соя поглежда назад, точно когато плазмената опашка на един издигащ се кораб осветява със синия си пламък купола на „Свети Петър“, покривите на Ватикана и градината.
За миг ясно се виждат фигурите в сводестата сянка на беседката. Там е адмирал Маръсин, вече с гръб към йезуита, както и двама изправени офицери от швейцарската гвардия в бойно снаряжение и диагонално вдигнати пред гърдите игломети. Но именно осветената за миг седнала фигура постоянно ще се явява в сънищата и мислите на де Соя през идващите години.
Твърдо впил поглед в отдалечаващия се йезуит, с високи вежди и печално лице, на градинската пейка седи Негово светейшество папа Юлий XIV, Свети отец на повече от шестстотин милиарда вярващи католици, фактически владетел на още четиристотин милиарда души, пръснати из огромния Мир, човекът, току-що пратил Фредерико де Соя на съдбовно пътуване.
10.
На сутринта след банкета бяхме в космическия кораб. Тоест в кораба бяхме с андроида А. Бетик — минахме по удобния път през свързващия двете кули тунел, а Мартин Силенъс присъстваше като холограма. Холографското изображение бе странно, тъй като старият поет реши предавателят или корабният компютър да го представят като негова по-млада версия — древен як сатир, с коса, със заострени уши. Гледах тъмночервената му пелерина, блузата с дълги ръкави, издутите панталони и килнатата настрани барета, и разбрах какво конте трябва да е бил, когато тези дрехи са били на мода. Виждах Мартин Силенъс такъв, какъвто сигурно беше изглеждал, когато преди три века се бе върнал на Хиперион като поклонник.
— Защо ме зяпаш като някой шибан селяндур? — рече холографското изображение. — Не е ли по-добре да се захванеш с шибаната обиколка, та да можем да продължим с работата си? — Старецът или беше прекалил с виното предишната вечер, или се чувстваше достатъчно здрав, за да е в още по-злобно настроение от обикновено.
— Давайте — казах аз.
А. Бетик и холосът на поета ме преведоха през различните равнища: двигателното помещение с неразбираемите му уреди и плетеници от тръби и кабели; равнището за криогенна сомния — четири кушетки в свръхохладени кабини (една кушетка липсваше, защото Мартин Силенъс я бе взел за собствените си нужди); централният коридор, откъдето бях влязъл предишния ден — „дървените“ стени скриваха складовете за космически костюми, пгъдеходи, летящи велосипеди и дори някакви архаични оръжия; дневната със „Стейнуея“ и холоямката; отново нагоре по витото стълбище до помещението, което А. Бетик нарече „навигационно“ — всъщност това беше кабина, в която се виждаха някакви електронни навигационни уреди, — но което ми приличаше на библиотека с многобройните рафтове, отрупани с книги, — истински, печатни книги — и няколко кушетки и разтегаеми дивани до прозорците в корпуса на кораба; и накрая нагоре по стълбите до върха на кораба, който представляваше просто кръгла спалня с едно-единствено легло в центъра.
— Консулът често се наслаждаваше на гледката оттук, докато слушаше музика — каза Мартин Силенъс. — Кораб?
Извитата стена на кръглата стая стана прозрачна, както и носът на кораба над нас. Около нас се виждаха само тъмните камъни на кулата, но през изгнилия покрив на силоза отгоре се процеждаше светлина. Изведнъж стаята се изпълни с тиха музика. Беше пиано без акомпанимент, мелодията бе древна и натрапчива.