— Глупости! — вика Ламприе. Плешивият му череп е почервенял от ярост. — Това са измислици, приказки и ерес при това! Онова, което ни нападна днес, не беше…
— Млъкнете — казва де Соя. Струва му се, че гледа и говори в дълъг тъмен тунел. Трябва да говори бързо. — Слушайте… капитан Ламприе… по моя заповед… по заповед на папата… упълномощявам капитан Сати да приеме оцелелите от «Свети Бонавентура» на борда на «Свети Антоний», за да попълни екипажа си. Заповядвам Сати да последва момичето… космическия кораб, на който е момичето… да го последва до прехвърлянето, да определи координатите на направлението му и да тръгне след него… Грегориъс!
— Да, сър.
— Не им позволявайте да ме оперират, сержант. Все още ли е непокътнат куриерският ми кораб?
— «Рафаил»? Да, сър. Беше празен по време на битката и Шрайка не го докосна.
— Хироши… пилотът на спускателния ми кораб…
— Убит е, сър.
— Намерете пилот и совалка, сержант. На него ще бъдем аз, вие и останалите от взвода ви…
— Вече са само двама, сър.
— Слушайте. Откарайте четирима ни на «Рафаил». Корабът знае какво да прави. Кажете му, че тръгваме да преследваме момичето… кораба… и «Свети Антоний». Където и да отидат тези кораби, отиваме и ние… Вие и вашите хора сте прераждани, нали?
— Тъй вярно!
— Е, подгответе се да се преродите отново, сержант.
— Но кракът ви… — възразява капитан Ламприе.
— Когато бъда възкресен, кракът ми ще е на мястото си — прошепва де Соя. Иска му се да затвори очи и да се помоли, но не е нужно да затваря очи, за да остане на тъмно — около него се е спуснал пълен мрак. Сред рева и бръмченето, без да знае дали някой може да го чуе и дали наистина говори, той казва: — Бързо, сержант. Веднага!
17.
Сега, когато пиша това след толкова много години, отначало си мислех, че ще ми е трудно да си спомня Енея като дете. Не е така. Спомените ми са толкова препълнени с по-късни години, с по-късни образи — обилната слънчева светлина по женското тяло, докато се носехме сред клоните на орбиталната гора, първия път, когато се любихме при нулева гравитация, разходките с нея по висящите улици на Хсуан-кунг, когато розово-червените скали на Хуа Шан улавяха лъчите над нас, — че се тревожех онези по-стари спомени да не са избледнели в ума ми. Не са. Нито пък се поддадох на порива да прескоча към по-късните години, въпреки опасенията ми, че това повествование ще бъде прекъснато всеки момент от квантово-механичното съскане на Шрьодингеровия отровен газ. Ще напиша онова, което успея. Съдбата ще определи края на този разказ.
— Искам да видя къде сме — каза тя. — Моля те. Корабът се подчини, като превърна стената зад холоямката в прозорец. Континентът Еквус се отдалечаваше под нас, замъглен от червен прашен облак. След минута цялата планета се превърна в кълбо. Великото южно море беше толкова синьо, че дъхът ми секна, а архипелагът на Деветте опашки бе заобиколен от зеления цвят на плитчините. После планетата се смали, превърна се в синьо-червено-бяла сфера и остана далеч зад нас. Отдалечавахме се с огромна скорост.
— Къде са фотонните кораби? — попитах андроида. — Би трябвало вече да ни обстрелват. — Те бяха… прекалено заети — отвърна А. Бетик.
— Не разбирам — казах. — Тази битка… кой…
— Шрайка — отвърна Енея. — С мама се надявахме да не стане така, но напразно. Толкова съжалявам. Ужасно съжалявам.
Помислих си, че момичето навярно не ме е чуло в бурята, и казах:
— Нямахме много време да се запознаем. Аз съм Рол Ендимион.
— Спомням си — отвърна тя. — Ендимион, като поемата.
— Поемата ли? — попитах. — Не съм чувал за такава поема. Ендимион като стария град. Тя се усмихна.
— Знам за поемата, само защото баща ми я е написал. Колко типично за чичо Мартин да избере герой с такова име.
Рязко се обърнах, когато чух думата „герой“. Цялата тази авантюра беше достатъчно абсурдна и без това.
Момичето ми протегна малката си ръка и каза:
— Аз съм Енея. Но ти знаеш това. Пръстите й бяха студени.
— Старият поет каза, че няколко пъти си променяла името си.
Усмивката й не изчезна.
— И пак ще го сторя, обзалагам се. — Тя дръпна ръката си и после я подаде на андроида. — Енея. Сираче на времето.
А. Бетик пое ръката й по-изискано от мен, дълбоко се поклони, представи се и каза:
— На вашите услуги, госпожице Ламия. Тя поклати глава.