— Майка ми е… беше… Ламия. Аз съм просто Енея. — Момичето забеляза изражението ми. — Знаеш ли за майка ми?
— Тя е прочута — отвърнах и неизвестно защо леко се изчервих. — Като всички хиперионски поклонници. Всъщност те са легендарни. Нали за тях се разказва в тази поема, всъщност епично устно предание…
Енея се засмя.
— О, Боже! Значи чичо Мартин е завършил проклетите си „Песни“.
Признавам, че се смаях. Лицето ми трябва да го е издало. Радвам се, че точно в този момент не играех покер.
— Съжалявам — каза Енея. — Очевидно драсканиците на стария сатир са се превърнали в някакво безценно културно наследство. Още ли е жив? Чичо Мартин, искам да кажа.
— Да, госпожи… да, госпожице Енея — отвърна А. Бетик. — Имах честта да служа на вашия чичо повече от един век.
Момичето направи гримаса.
— Трябва да си светец, господин Бетик.
— А. Бетик, госпожице Енея — поправи я той. — Не, не съм светец. Просто почитател и стар познат на чичо ви. Енея кимна.
— Срещнах няколко андроиди, когато щяхме да излитаме от Джактаун, за да посетим чичо Мартин в Града на поетите, но не теб. Повече от век, казваш. Коя година сме сега?
Казах й.
— Е, поне това е наред — рече тя и замълча, загледана в холоса на отдалечаващия се свят. Сега Хиперион беше съвсем малка искрица.
— Наистина ли идваш от миналото? — попитах аз. Глупав въпрос, но онази сутрин не се чувствах особено интелигентен.
Енея кимна.
— Чичо Мартин трябва да ти е казал.
— Да. Бягаш от Мира.
Тя вдигна поглед. Очите й блестяха от невидими сълзи.
— От Мира ли? Така ли го наричат? Премигнах. Мисълта, че някой не е запознат с концепцията за Мира, ме потресе.
— Да — потвърдих аз.
— Значи сега Църквата управлява всичко?
— Ами, в известен смисъл — отвърнах аз. Обясних й ролята на Църквата в сложния организъм, който представляваше Мирът.
— Те управляват всичко — заключи Енея. — Мислехме, че може да стане така. Сънищата ми са се оказали верни и за това.
— Сънищата ти ли?
— Няма значение — рече Енея, после се изправи и се приближи до „Стейнуея“. Пръстите й изтръгнаха няколко ноти от клавиатурата. — А това е корабът на Консула.
— Да — потвърди корабът, — макар че имам само смътни спомени за господина. Познавате ли го?
Енея се усмихна. Пръстите й продължаваха да се движат по клавишите.
— Не. Майка ми го е познавала. Тя му е подарила това… — Момичето посочи покритото с пясък Хокингово килимче до стълбището. — Когато напуснал Хиперион след Падането. Щял да пътува обратно до Мрежата. Не се върна по мое време.
— Никога не се е върнал — рече корабът. — Както казах, спомените ми са повредени, но съм сигурен, че е умрял някъде там. — Тихият глас на кораба се промени, стана по-делови. — Когато излизахме от атмосферата, ни повикаха по радиото, но не са ни предизвиквали, нито преследвали. След десет минути ще сме извън критичния гравитационен кладенец на Хиперион. Трябва да определя курса за прехвърлянето. Инструкции, моля.
Погледнах към момичето.
— Прокудените? Старият поет каза, че ще искаш да отидеш там.
— Промених решението си — отвърна Енея. — Коя е най-близката обитаема планета, кораб?
— Парвати. Едно-точка-две-осем парсека. Шест и половина дни корабен преход. Три месеца време-дълг.
— Парвати част от Мрежата ли е била? — попита момичето.
— Не — отвърна А. Бетик. — Не и по времето на Падането.
— Кой е най-близкият до Парвати свят от старата Мрежа? — попита Енея.
— Ренесанс Вектор — незабавно отговори корабът. — Той е на още десет дни корабно време, пет месеца време-дълг.
— Не знам — намръщих се аз. — Ловците… искам да кажа, онези, с които работех, обикновено идваха от Ренесанс Вектор. Това е голям свят от Мира. Гъсто населен. Има много кораби и войска.
— Но е най-близкият свят от Мрежата, нали? — попита Енея. — И на него е имало телепортатори.
— Да — едновременно отвърнаха корабът и А. Бетик.
— Определи курс към Ренесанс Вектор през системата на Парвати — каза Енея.
— Директният скок до Ренесанс Вектор, ако това е целта ни, ще е с един ден корабно време или две седмици време-дълг по-бърз — посъветва я корабът.
— Знам — отвърна Енея. — Но искам да минем през системата на Парвати. — Сигурно долови въпроса в очите ми, защото каза: — Ще ни преследват и не искам да раз-берат истинската ни цел, когато се прехвърлим от тази система.
— В момента не ни преследват — отбеляза А. Бетик.
— Знам — пак каза Енея. — Но след няколко часа ще го сторят. И през останалата част от живота ми ще бъде така. — Тя погледна към холоямката, сякаш личността на кораба бе там. — Изпълни командата, моля те.