Извадих десетина книги от лавиците и ги отнесах на масата, за да ги прегледам.
Енея също нахлу в библиотеката и веднага извади „Умиращата Земя“.
— В Джактаун нямаше екземпляри, а чичо Мартин не ми позволяваше да я чета, когато му ходех на гости — рече тя. — Казваше, че е единственото нещо, което бил написал — освен все още недовършените тогава „Cantos“ — и което си струвало да се прочете.
— За какво се разказва? — попитах, без да вдигам очи от книгата, която прелиствах.
— За последните дни на Старата Земя — отвърна Енея.
— Всъщност за разглезеното детство на Мартин в голямото му семейно имение в Северноамериканския резерват.
— Какво според теб се е случило със Старата Земя? — попитах.
— Ами всички смятат, че по време на Голямата грешка от ’08 г. я е погълнала черна дупка. Че е изчезнала. Унищожена.
— Повечето хора все още мислят така — казах. — Но в „Песните“ си старият поет настоява, че Техноцентърът е откраднал Старата Земя и я е пратил някъде…
— В Херакловия куп или в Магелановите облаци — каза момичето. — Майка ми открила това, когато заедно с баща ми разследвали убийството му.
— Имаш ли нещо против да поговорим за баща ти? Енея се поусмихна.
— Не, защо? Предполагам, че съм някакъв мелез, дете на лусусианка и клониран киборг, но това никога не ме е безпокояло.
— Не приличаш много на лусусианка — отбелязах аз. Обитателите на онази планета с толкова висока гравитация задължително бяха ниски и много силни и повечето имаха бяла кожа и тъмна коса. А момичето беше малко, но стройно и с ръст, обичаен за световете с 1 g, а в кестенявата й коса имаше руси кичури. Единствено блестящите й тъмни очи ми напомняха за описанието на Брон Ламия в „Песните“.
— Приличам на татко си — засмя се Енея. — Джон Кийтс е бил нисък, рус и слаб.
— Ти каза, че си разговаряла с баща си…
— А пък ти знаеш, че Техноцентърът е убил тялото му преди да се родя. Но знаеш ли, че майка ми в продължение на месеци е носила личността му в Шрьоновата верига, имплантирана зад ухото й?
Кимнах. За това се разказваше в „Песните“.
Момичето сви рамене.
— Спомням си, че разговарях с него.
— Но ти не си била…
— Родена — довърши Енея. — Точно така. За какво би могла да разговаря личността на един поет с неродения зародиш? Но ние разговаряхме. Личността му все още бе свързана с Техноцентъра. Той ми показа… е, доста сложно е, Рол. Повярвай ми.
— Вярвам ти — отвърнах. — Знаеш ли, в „Песните“ се казва, че когато личността на баща ти напуснала Шрьоновата верига, тя се вселила за известно време в ИИ на кораба.
— Да — рече Енея и се усмихна. — Вчера, преди да си легна, си говорихме около час. Баща ми е бил тук, вярно е. Личността му съжителствала с интелекта на кораба, когато Консула потеглил, за да види какво е станало с Мрежата след Падането. Но сега го няма. Корабът не може да си спомни много за пребиваването му тук и не помни нищо за онова, което се е случило с него — дали си е тръгнал след смъртта на Консула, или нещо друго, — така че не знам дали все още съществува.
— Е — казах възможно по-дипломатично, — Техноцентъра вече го няма, така че не разбирам как би могла да съществува личността на един киборг.
— Кой казва, че Техноцентърът не съществува?
Признавам, смаях се.
— Последният акт на Мейна Гладстоун и на Хегемонията е било унищожаването на телепортаторните връзки, инфосферите, векторната линия и цялото измерение, в което е съществувал Техноцентърът — отвърнах. — Дори „Песните“ се съгласяват с този факт.
Детето продължаваше да се усмихва.
— А, те са взривили базираните в космоса телепортатори, да. И инфосферите също ги нямаше по мое време. Но кой казва, че Техноцентърът е загинал? Все едно да кажеш, че щом си разкъсал няколко паяжини, паякът трябва да е умрял.
— Значи мислиш, че Техноцентърът все още съществува? Че онези ИИ продължават да кроят заговор срещу нас?
— Не знам за заговора — отвърна Енея. — Но знам, че Техноцентърът съществува.