А. Бетик кимна.
— Чухме подобни слухове, господин ЕНДИМИОН, но логиката предполага, че ако Мирът е разработил такива машини — постижение, което между другото, не се удаде на Хегемонията — е безсмислено да не са снабдили бойните и търговските си кораби с такъв двигател…
— Всъщност няма значение как са стигнали първи там — рече Енея. — Сънувах, че ще ни чакат. Обмислях различни планове, но…
— Ами Шрайка? — попитах аз.
— Какво Шрайка — сви устни тя.
— Е, той ни осигури много удобен deus ex machina на Хиперион, та просто си помислих, че ако той може…
— По дяволите, Роб! — извика момичето. — Не съм го молила да убива онези хора на Хиперион!
— Съжалявам — искрено казах аз. — Не исках да се държа непочтително към… нещото. Просто си мислех, че ако някой отново се опита да ни спре, може би…
— Не — прекъсна ме Енея. — Сънувах, че някой се опитва да ни попречи да стигнем на Ренесанс Вектор. Но не съм сънувала, че Шрайка ни помага. Трябва да измислим свой собствен план.
— Това част от план ли е? — попитах аз.
Енея иронично се усмихна. С усмивката, която по-късно щях да наричам палава.
— Прекалено примитивно е, за да е план — отвърна тя, — и ако предположенията ми за това защо Мирът иска да ме залови се окажат грешни… е, няма да стане. — Палавата усмивка придоби кисела нотка. — Така или иначе, навярно няма да стане.
Погледнах към китката си и казах:
— Имаме четирийсет и пет минути до прехвърлянето и до момента, в който ще разберем дали някой ни чака. Искаш ли да споделиш плана, който няма да стане?
Тя започна да разказва. Не говори дълго. Когато свърши, с андроида се спогледахме.
— Права си — казах й аз, — не е кой знае какъв план и няма да стане.
Усмивката не слезе от устните й. Тя хвана ръката ми и я обърна така, че да видя хронометъра.
— Имаме четирийсет и една минута — рече Енея. — Измисли по-добър.
24.
„Рафаил“ е в последната част на въртене по елипсoвидната си траектория и се носи в системата към слънцeто на Парвати с 0.03 от скоростта на светлината. Архангелският куриерски/боен кораб е тромав — масивни двигателни отсеци, прикачени едно към друго комуникационни отделения, спирални ръкави, оръдейни платформи и редове от стърчащи антени; животоподдържащата сфера и прикачената към нея совалка на спускателния кораб са натикани сред целия хаос едва ли не като второстепенно допълнение, — но сега, когато се завърта 180 градуса и се отправя с кърмата напред към предполагаемата точка на прехвърляне на преследваната от него цел, той се превръща в сериозен боен кораб.
— Една минута до прехвърлянето — съобщава де Соя тактическия канал. Тримата войници до отворения херметичен люк за абордаж не трябва да му отговарят. Те също знаят, че дори след като се появи в реалното пространство, другият кораб ще е невидим за тях още две минути.
Пристегнат в ускорителната си кушетка и заобиколен от пултове за управление, поставил облечената си в бронирана ръкавица ръка върху омниконтролера, с включен тактически шунт, така че да представлява едно цяло с кораба, отец-капитан де Соя слуша дишането на тримата войници по командния канал, докато наблюдава и усеща приближаването на другия кораб.
И изведнъж той се появява.
И тримата швейцарски гвардейци изхвръкват от херметичната камера. Реактивните им раници бълват син пламък.
— Неутрализиране… — вика де Соя. Полетата на другия кораб отказват да се изключат в продължение на цяла вечност — но накрая изчезват. — Полета свалени! — съобщава де Соя, но войниците вече знаят това — те се премятат във въздуха, намаляват скоростта си и падат върху корпуса на противника в предварително определените си точки на проникване: Кий близо до носа, Грегориъс там, където е било навигационното равнище на старите кораби, Ретиг над машинното отделение.
— Готов — докладва Кий.
— Готов — разнася се гласът на Ретиг от кърмовите перки на абсурдния кораб.
— Поставете експлозивите — заповядва Грегориъс и със замах залепва своя върху корпуса. — От пет… пет… четири… три…
— Отец-капитан де Соя — казва момичешки глас.
— Спрете! — нарежда де Соя и войниците замръзват. Образът на момичето се появява по всички комуникационни канали. Тя седи до стар роял. Същото дете, което преди три месеца е видял при Сфинкса на Хиперион. И той пита: — Откъде знаеш името ми?
— Здравейте, отец-капитан де Соя — казва момичето. Гласът му не е припрян, детето почти или изобщо не изглежда притеснено. — Ако хората ви се опитат да влязат в кораба, ще изпусна от него въздуха и ще умра.
Де Соя премигва и отвръща: