След час плъзгачът на Мирската служба за сигурност вече кацаше върху тревистата морава. На континента работеха само десетина плъзгача, така че гледката на черната машина на Мира действаше меко казано отрезвяващо.
Завързаха китките ми, плеснаха на слепоочието ми кортикален принудител, натикаха ме в арестантската кабина и започнаха да събират всички парченца от черепа и разпръснатата мозъчна тъкан на Хериг от пода и стените. После, след като разпитаха другите ловци, полетяхме на юг към Порт Романс.
Процесът беше след шест дни. Господата Ролман, Ръшомин и Поняску свидетелстваха, че съм обидил господин Хериг по време на лова и после съм го убил. Те отбелязаха, че ловното куче е било убито в престрелката, която аз съм започнал. Заявиха, че щом сме се върнали в плантацията, съм бил размахал незаконния игломет и съм заплашил да ги избия всичките. Господин Хериг се опитал да ми отнеме оръжието. Бил съм го застрелял от упор, като залпът буквално отнесъл главата му.
Господин Хериг свидетелства последен. Все още неуверен и блед след тридневното си възкресение, облечен в тъмен делови костюм и пелерина, той с треперещ глас потвърди показанията на другите и разказа как брутално съм го убил. Назначеният ми от съда защитник не го подложи на кръстосан разпит. И четиримата бяха преродени християни с високо положение в Мира и никой не бе подложен на наркотика на истината или на какъвто и да е друг вид химическа или електронна проверка. Аз проявих желание да се подложа на наркотика на истината или на пълно сканиране, но адвокатът на ищеца възрази, че такива методи са неуместни, и одобреният от Мира съдия се съгласи. Моят защитник не протестира.
Нямаше съдебни заседатели. На съдията му трябваха по-малко от двайсет минути, за да издаде присъда. Бях признат за виновен и осъден на екзекутиране чрез жезъла на смъртта.
Изправих се и помолих присъдата да бъде отложена, докато съобщя на леля си и братовчедите си в северна Аквила, за да могат да ме видят за последен път. Молбата ми беше отхвърлена. Екзекуцията бе определена за изгрев слънце на следващия ден.
3.
Същата вечер ме посети свещеник от мирския манастир в Порт Романс. Беше дребен нервен мъж с оредяваща руса коса и леко заекваше. Представи се като отец Це и махна на охраната да ни оставят.
— Синко — започна свещеникът и на мен ми се прииска да се усмихна, тъй като той изглеждаше приблизително на моята възраст, — синко… готов ли си за утрешния ден? Отец Це започна да хапе устните си.
— Ти не си приел нашия Господ… — с напрегнат от вълнение глас рече той.
Понечих отново да свия рамене, но вместо това отвърнах:
— Не съм приел кръстоида, отче. Може би не е едно и също.
Кафявите му очи ме гледаха настоятелно, почти умолително.
— Едно и също е, синко. Нашият Господ ни го е показал.
Не отговорих нищо.
Отец Це остави требника си и докосна завързаните ми китки.
— Знаеш, че ако тази нощ се разкаеш и приемеш Иисус Христос за свой личен Спасител, три дни след… утре… отново ще се възправиш за живот по всеопрощаващата милост на нашия Господ. — Кафявите му очи не мигаха. — Знаеш това, нали, синко?
— Да, отче — отвърнах аз. — Знам как действа кръстоидът. Отец Це силно поклати глава.
— Не кръстоидът, синко. Милостта на нашия Господ. Кимнах.
— Вие преживели ли сте възраждането, отче? Свещеникът сведе очи.
— Все още не, синко. Но не се страхувам от този ден. — Той отново ме погледна. — Ти също не трябва да се боиш.
За миг затворих очи. Бях мислил за това почти всяка минута през изтеклите шест денонощия.
— Вижте, отче — казах аз, — не искам да нараня чувствата ви, но преди няколко години реших да не се подлагам на кръстоида и мисля, че сега не е времето да променям решението си.
— Всяко време е подходящо да приемеш нашия Господ, синко. Утре след изгрев слънце вече няма да има време. Трупът ти ще бъде хвърлен в морето като обикновена храна за рибите в залива…
— Да — отвърнах аз, — знам какво наказание очаква убийците, екзекутирани, без да са приели вярата. Но аз имам това — почуках по кортикалния принудител, вече завинаги поставен на слепоочието ми. — Йямам нужда от кръстоиден симбионт, за да ме постави под още по-тежко робство.
Отец Це се дръпна, сякаш го бях зашлевил.
— Чистият живот, отдаден на нашия Господ, не е робство — рече той. Заекването му беше изчезнало, заменено от студен гняв. — Милиони са правили тази жертва още преди да ни бъде предложена действителната благодат на незабавното възраждане в този живот. Милиарди я приемат сега с благодарност. — Свещеникът се изправи. — Изборът е твой, синко. Вечна светлина с дара на почти безкраен живот в този свят, в който да служиш на Христа, или вечен мрак.