— Повечето от тях преродени християни ли са? — попита Енея. Изглеждаше замислена и някак си затворена в себе си. Забелязах, че отново е започнала да гризе ноктите си.
— О, да — отвърна А. Бетик. — Почти всичките пет милиарда.
— И аз не се шегувах за сериозното военно присъствие — обадих се аз. — Войниците на Мира, които ни обучаваха в планетарната гвардия на Хиперион, бяха дислоцирани на Ренесанс В. Това е важен гарнизонен свят и транзитна спирка за цялата война срещу прокудените.
Енея кимна, но продължаваше да изглежда разсеяна. Реших да говоря направо.
— Защо отиваме там? — попитах аз. Тя вдигна поглед към мен. Тъмните й очи бяха красиви, но в този момент далечни.
— Искам да видя река Тетида. Поклатих глава.
— Река Тетида е била телепортатор, ти знаеш. Не е съществувала извън Мрежата. Или по-точно, тя е съществувала като хиляди малки участъци от други реки.
— Знам — каза тя. — Но искам да видя река, която е била част от Тетида по време на Мрежата. Майка ми ми разказа за нея. Как приличала на Главната магистрала, само че по-неоживена. Как човек можел да пътува с кораб от свят на свят в продължение на седмици и месеци.
Устоях на порива да се ядосам.
— Ти знаеш, че почти няма шанс да се промъкнем през отбраната им до Ренесанс Вектор. А дори да стигнем там, река Тетида я няма… точно онзи участък, който е бил част от нея. Защо за теб е толкова важно да я видиш?
Момичето понечи да свие рамене, после се сдържа.
— Спомняш ли си, когато ти казах, че има един архитект, при когото трябва да… искам да… да уча?
— Да — отвърнах аз. — Но не знаеш името му или на кой свят живее. Така че защо отиваш на Ренесанс Вектор в началото на търсенето си? Не бихме ли могли да започнем поне с Ренесанс Минор? Или просто да напуснем тази система и да отидем на някое по-свободно място, например на Армагаст?
— В сънищата ми — обясни тя — една от сградите на архитекта е близо до Тетида.
— Има стотици светове, през които е текла Тетида — казах аз, като се наведох по-близо към нея, за да може да види, че съм сериозен. — Не на всички ще бъдем заловени или убити от Мира. Налага ли се да започваме със системата на Ренесанс?
— Така мисля — тихо отвърна тя.
Въздъхнах. Мартин Силенъс не ми беше казал, че това пътуване ще е лесно или разумно — просто каза, че то ще ме направи Герой.
— Добре — отново казах аз и усетих умората в собствения си глас, — какъв е планът ни този път, детенце?
— Няма план — рече Енея. — Ако ни чакат, просто ще им кажа истината — че ще приземим кораба на Ренесанс Вектор. Мисля, че ще ни позволят.
И ако го направят? — настоях аз, като се опитах да си представя кораба, заобиколен от хиляди войници на Мира.
— Ще решим на място — рече момичето и ми се усмихна. — Искате ли сега да поиграем на билярд при една шеста g? Този път на пари?
Понечих да й отговоря нещо, рязко, после смекчих гласа си и казах:
— Че ти нямаш никакви пари. Енея се ухили по-широко.
— Значи не мога да загубя, нали?
26.
По време на сто четиридесет и двата дни, през които отец-капитан де Соя чака момичето да пристигне в системата на Ренесанс, той го сънува всяка нощ. Вижда я ясно такава, каквато е била при първата им среща до Сфинкса — тънка като върба, с живи, но не и уплашени очи, въпреки пясъчната буря и заплашителните фигури пред нея, с леко повдигнати ръце, сякаш готови да скрият лицето й или да се протегнат, за да го прегърнат. В сънищата му тя често е негова дъщеря и те се разхождат по оживените канални улици на Ренесанс Вектор, като разговарят за по-голямата сестра на де Соя Мария, пратена в медицинския център „Свети Юда“ в Да Винчи. В сънищата си той върви ръка за ръка с детето по познатите улици до огромния медицински комплекс и обяснява как възнамерява да спаси живота на сестра си този път, как няма да позволи Мария да умре като първия път.
Всъщност Фредерико де Соя е бил на шест стандартни години, когато заедно със семейството си е пристигнал на Ренесанс Вектор от провинциалната им родна планета Мадредедиос. Почти всеки на рядко населения, покрит със скали и пустини свят, е бил католик, но не мирски прероден католик. Семейство де Соя е част от избягалото марияистко движение, напуснало Нуево Мадрид преди повече от век, когато планетата гласувала присъединяването си към Мира и предала всичките си християнски черкви под властта на Ватикана. Марияистите почитали Светата майка на Христос повече, отколкото позволявала ватиканската догма, така че младият Фредерико израснал на една периферна пустинна планета с нейната набожна колония от шейсет хиляди еретични католици, които, като форма на протест, отказвали да приемат кръстоида. Дванаисетгодишната Мария се разболяла от чуждопланетен ретровирус, който префучал като коса през животновъдния район на колонията. Повечето заболели от Червената смърт или умирали след трийсет и два часа, или се възстановявали, но болестта на Мария се проточила, някога красивите й черти съвсем се скрили от ужасните тъмночервени белези. Семейството я отвело в болницата в Сиудад дел Мадре в брулените от вятъра южни райони на Ляно Естакадо, но марияистките лекари не можели да сторят нищо друго, освен да се молят. В Сиудад дел Мадре имало нова мисия на преродените християни, от която местните се дистанцирали, но която търпели, и тамошният свещеник — любезен мъж на име отец Махер — помолил бащата на Фредерико да позволи на умиращото си дете да приеме кръстоида. Фредерико бил прекалено малък, за да си спомня подробностите от мъчителните спорове на родителите си, но помни как цялото семейство — майка му и баща му, двете му сестри и по-малкият му брат — било коленичило в марияистката черква, молейки се на Светата Майка за напътствие и застъпничество.