Като черна вълна. Черна вълна, която ме отнесе.
4.
Не се изненадах, че идвам в съзнание жив. Предполагам, че човек би се изненадал само, ако се свести мъртъв. Във всеки случай, когато се свестих, изпитвах само слабо изтръпване в крайниците. Минута или повече останах да лежа и да гледам как слънчевата светлина пълзи по грубата мазилка на тавана. После една ненадейна мисъл ме разтърси и ме върна в пълно съзнание. „Почакай малко, не бях ли… не ме ли?…“ Седнах и се огледах. За миг в главата ми се мерна подозрение, че екзекуцията ми е била сън, но прозаичността на обстановката незабавно го разсея. Стигаше ми само един поглед през отворения сводест прозорец към лазурното небе, за да разбера, че все още съм на Хиперион. Нямаше начин да съм в затвора в Порт Романс — камъкът тук бе прекалено стар, детайлите на вратата — прекалено орнаментални, ленената покривка на масата — прекалено скъпа.
Изправих се, открих, че съм гол, и се приближих до прозореца. Есенният вятър беше хладен, но слънцето стопляше кожата ми. Намирах се в каменна кула. Жълти чалми и ниски водни дървета покриваха хълмовете до хоризонта. Вечносиня растителност обгръщаше гранитните скали. Видях още постройки, укрепления и извитата стена на съседната кула на хребета. Стените изглеждаха стари, а градежът им говореше за епоха на умение и ВКУС, датираща много преди Падането.
Веднага се досетих къде съм: чалмовите и водните дървета предполагаха, че все още се намирам на южния континент Аквила, а изящните руини говореха за изоставения град Ендимион.
Никога не бях посещавал мястото, от което родът ми беше получил името си, но бях слушал много негови описания от Баба, разказвачката на нашия клан. Ендимион бил един от първите градове на Хиперион, заселен след катастрофата на спускателния кораб преди близо седемстотин години. До Падането той бил известен с отличния си университет — огромна, подобна на замък сграда, която се извисявала над стария град. Дядото на прадядото на Баба бил професор в университета, докато войските на Мира не завладели целия централен район на Аквила и буквално не прогонили хиляди хора.
А сега аз се бях завърнал.
Някакъв плешив мъж със синя кожа и кобалтовосини очи влезе при мен, остави върху леглото белъо и прост костюм от тъкан, която приличаше на домашно тъкан памук, и каза:
— Моля, облечете се.
После се обърна и излезе. Останах безмълвно зяпнал. Синя кожа. Яркосини очи. Никаква коса. Той… това… трябваше да е андроид. Никога не бях виждал андроиди. Казваха, че на Хиперион не бил останал нито един. Те СЯХА обявени извън закона още отпреди Падането и макар да са били внесени преди векове от легендарния Тъжен крал Били за издигането на повечето от градовете на север, никога не бях чувал все още да съществуват на нашия свят. Поклатих глава и се облякох. Костюмът ми беше по мярка.
Андроидът се върна, застана до отворената врата и направи жест с отворена длан.
— Оттук моля, господин Ендимион.
Устоях на желанието да го засипя с въпроси и го последвах нагоре по стълбите. Помещението на върха заемаше целия етаж. Късната следобедна слънчева светлина се процеждаше през жълто-червените цветни прозорци.
Стаята бе бяла и гола като килията ми, с изключение на медицинската апаратура и комуникационните пултове в средата. Андроидът излезе, а аз едва след секунда осъзнах, че насред цялата тази машинария има човешко същество.
Поне си мислех, че е човешко същество. Мъжът полулежеше върху течнопреновото гравитолегло. Регулируеми системи за течности, мониторни проводници и органични наглед тръби свързваха апаратурата със съсухрената фигура. Казвам „съсухрена“, но всъщност тялото на мъжа изглеждаше почти мумифицирано, кожата му бе сбръчкана като гънките на старо кожено яке, черепът му беше на петна и почти съвършено плешив, ръцете и краката му бяха изтощени до такава степен, че представляваха атрофирали израстъци. Всичко в положението на стареца ме караше да мисля за сбръчкано и още неоперено пиле, паднало от гнездото си. Пергаментовата му кожа имаше син оттенък, който за миг ме наведе на мисълта за андроид, но после забелязах различния нюанс на цвета, бледия блясък на дланите, ребрата и челото и разбрах, че пред мен е истински човек, наслаждавал се — или страдал — в продължение на векове на Пулсенови процедури.