Прелетяхме обратно над кораба и махнахме на А. Бетик, който смъкваше багажа ни на брега. Той ни махна в отговор със синята си ръка.
— Да продължим ли нататък по реката, за да видим на какво разстояние е следващият портал? — предложих аз.
— Разбира се — отвърна Енея.
Летяхме по течението на реката. Почти не забелязвахме други пясъчни ивици или просеки в Джунглата: дърветата и лианите стигаха чак до брега. Безпокоеше ме фактът, че не знам в коя посока се движим, затова попитах:
— Кораб, можеш ли да определиш посоката ни?
— Да — разнесе се мигновеният отговор. — Но без да знам точно къде е магнитният север на планетата, действителната посока на движение ще е само груба преценка.
— Дай ми грубата преценка, моля те. — Леко завих, следвайки голям завой на реката. Тя отново се бе разширила — трябва да беше около един километър. Течението изглеждаше бързо, но не особено коварно. Работата ми на кораба на Канс ме бе научила да откривам в реката въртопи, препятствия, пясъчни ивици и прочее. По тази река ми изглеждаше достатъчно лесно да се плава.
— Насочили сте се приблизително на изток-югоизток — съобщи инфотермът. — Скоростта ви е шейсет и осем километра в час. Сензорите показват, че отклоняващото поле на килимчето е осем процента. Височината е…
— Добре, добре — прекъснах го аз. — Изток-югоизток. Реката се протегна право напред и ние малко увеличихме скоростта. В лабиринтите на Хиперион се бях носил почти с триста клика в час, но не горях от желание да летя тук толкова бързо, освен ако не се налагаше. Нишките за полет на това старо килимче имаха заряд за доста време, но нямаше нужда да се движим по-бързо от необходимото. Мислено си отбелязах да го презаредя от акумулаторите на кораба преди да тръгнем, дори да използвахме за пътуването летящите велосипеди.
— Виж — посочи наляво — Енея.
Далеч на север, осветено от вече видимо залязващото слънце, нещо подобно на връх на плато или много висока човешка постройка пронизваше покрова на джунглата.
— Можем ли да отидем да погледнем? — попита тя. Нямах такова намерение. Имахме цел, времето ни беше ограничено — слънцето вече залязваше — и имахме хиляди причини да не рискуваме с отклонения към странни артефакти.
— Естествено — отвърнах аз, като мислено се ритнах отзад за глупостта си, и насочих Хокинговото килимче на север.
Нещото бе много по-далеч, отколкото изглеждаше.
Увеличих скоростта до двеста клика в час и въпреки това ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до него.
— Извинете ме, господин Ендимион — разнесе се гласът на кораба от китката ми, — но изглежда, се отклонявате от курса и сега се движите на север-североизток, приблизително на сто и три градуса от предишната ви посока.
— Изследваме някаква кула, хълм или нещо друго, което стърчи над джунглата почти право на север от нас — обясних аз. — Засичаш ли го на радара?
— Не — отвърна корабът и ми се стори, че отново долавям суха нотка в гласа му. — Позицията ми тук, забит в тинята, не е оптималната. Всичко под наклон от двайсет и осем градуса от хоризонта се губи в хаоса. Вие сте точно в ъгъла на засичането ми. Още двайсет километра на север и ще ви загубя.
— Няма нищо — казах аз. — Просто отиваме да го видим и веднага се връщаме по реката.
— Защо? — попита корабът. — Защо да проучвате нещо, което няма нищо общо с плановете ви да пътувате по течението?
Енея се наведе, вдигна китката ми и каза в гривната:
— Защото сме хора.
Корабът не отговори.
Нещото се издигаше на цели сто метра над върховете на дърветата. По-долните му равнища бяха заобиколени толкова плътно от гигантските голосеменни, че кулата приличаше на очукана от времето скала, издигаща се от зелено море.
Изглеждаше едновременно и естествена, и направена от човешка ръка — или поне изменена от някакъв разум. Имаше диаметър около седемдесет метра и беше направена от червена скала, навярно някакъв вид пясъчник. Залязващото слънце — вече само на около десет градуса над хоризонта — къпеше скалата в тъмночервена светлина. Тук-там имаше отвори, които и Енея, и аз отначало взехме за естествени — от вятъра или водата, — но скоро разбрахме, че са изсечени. На източната страна имаше малки вдлъбнатини и мисълта за изкачването на тази огромна скала само по такива плитки дупки за пръстите на краката и ръцете накара корема ми да се свие.
— Не можем ли да се приближим повече? — попита Енея.
Струва ми се, че не би трябвало — възразих аз. — Вече сме в обхвата на огнестрелно оръжие. Не искам да изкушавам някого с копие или лък и стрели.
— Лъкът би могъл да ни уцели и от това разстояние — отбеляза тя, но не настоя да се приближим.