Бях извадил и електромагнитния гравитопояс, но уредът бе прекалено обемист с хамута и енергийната си кутия. Така или иначе, го подпрях на раницата си, като си помислих, че може да ни дотрябва. На раницата ми беше опряна и 16-калибровата пушка, която андроидът не си бе направил труда да вземе със себе си. До нея лежаха три кутии с патрони. Бях настоял да вземем и игления пистолет, но нито А. Бетик, нито Енея искаха да го носят.
На колана ми висяха кобурът със заредения пистолет, калъфът със старомодния компас, който бяхме намерили в шкафа, сгъваемите ми очила за нощно виждане и един бинокъл за през деня, манерка, както и два резервни пълнителя за плазмената пушка.
— Нещо да сме забравили? — попитах аз. Тримата стояхме на тясната пясъчна ивица и гледахме багажа и оръжията.
— Мен — обади се по инфотерма на китката ми корабът. Гласът му звучеше малко жално.
Енея се приближи до него и докосна заобления метал на корпуса.
— Как си?
— Вече започнах ремонта, госпожице Енея — отвърна той. — Благодаря за вниманието.
— Все още ли смяташ, че ще ти трябват шест месеца? — попитах аз. Последните облаци се разпръскваха и небето отново беше бледосиньо. Зелените и белите папрати се люлееха на фона му.
— Приблизително шест стандартни месеца — отвърна корабът. — Става дума за вътрешното и външното ми състояние, разбира се. Не разполагам с макроманипулатори, за да ремонтирам такива неща като разбитите летящи велосипеди.
— Няма значение — рече Енея. — Оставяме ги тук. Ще ги поправим, когато отново се видим.
— Кога ще е това? — попита корабът. По инфотерма гласът му звучеше по-тихо от обикновено.
Детето погледна към А. Бетик и мен. Никой от нас не отвръщаше. Накрая Енея каза:
— Пак ще ни потрябват услугите ти. Можеш ли да се скриеш тук за месеци… или години… докато се поправяш и ни чакаш?
— Да — отвърна корабът. — На речното дъно става ли? Погледнах към огромния сив корпус, който се издигаше от водата. Реката тук бе широка и навярно дълбока, но мисълта повреденият кораб да се крие в нея ми се стори странна.
— Няма ли да… пропуснеш вода? — попитах аз.
— Господин Ендимион — рече той с онзи глас, който ме караше да мисля, че се държи надменно, — аз съм междузвезден космически кораб, способен да навлизам в мъглявини и да съществувам съвсем спокойно във външната обвивка на червени гиганти. Едва ли ще пропусна вода — както се изразихте, — само защото съм потопен в Н2О за кратък период от години.
— Извинявай — казах аз и добавих, тъй като не исках да оставям укора му без отговор: — И не забравяй да затвориш херметичната си камера преди да се потопиш.
Корабът не каза нищо.
— Когато се върнем за теб — рече момичето, — ще можем ли да те извикаме?
— Използвайте инфотерма или честота деветдесет-точка-едно по общия радиоканал — отвърна той. — Ще изкарам над водата камшичеста антена, за да приема повикването ви.
— Камшичеста антена — замислено повтори А. Бетик.
— Какъв прелестен израз.
— Съжалявам, че не си спомням произхода на този термин — рече корабът. — Паметта ми не е такава, каквато беше някога.
— Няма нищо — каза Енея и потупа корпуса. — Ти ни служи добре. Сега се възстанови… Искаме те във върхова форма, когато се върнем.
— Да, госпожице Енея. Ще остана във връзка и ще ви наблюдавам, докато не преминете през следващия телепортал.
А. Бетик и Енея седнаха на килимчето. Раниците им и последният ни багаж заеха останалото пространство. Пристегнах ремъците на обемистия гравитопояс. Това означаваше, че ще трябва да нося собствената си раница на гърди, а оръжието в свободната си ръка, но иначе всичко беше наред. Знаех как да управлявам уреда само от книгите — на Хиперион електромагнитните колани бяха безполезни, — но контролният механизъм беше прост и можех да разчитам на интуицията си. Енергийният индикатор показваше пълен заряд.
Килимчето висеше на десетина метра над реката, когато натиснах дръжката на контролера, издигнах се във въздуха, едва не се врязах в една от голосеменните папрати, възстанових равновесие и полетях до тях. Висенето от облицования хамут не бе толкова удобно, колкото седенето върху летящ килим, но удоволствието от полета беше много по-голямо. Все още стиснал в ръка дръжката на контролера, направих жест с палец нагоре към тях и полетяхме над реката към изгряващото слънце.