— Аз съм готова — рече Енея. Седеше по турски върху килимчето, което висеше на двайсет сантиметра над сала.
— Искаш ли да поогледаш с мен?
Не започнах да споря, а седнах зад нея, кръстосах крака и я наблюдавах, докато натискаше полетните влакна.
На около пет хиляди метра във въздуха вече трудно си поемахме въздух. Нещата оттук изглеждаха много по-ужасни, отколкото от сала. Лилавото море беше много голямо, съвсем пусто и салът ни се виждаше долу само като точица.
— Мисля, че открих друго равнище на онова „братство със същността“, за което е писал баща ти — казах аз.
— Какво е то? — Енея трепереше от студения въздушен поток. Беше само по долна фланелка и жилетка.
— Дяволски страх — отвърнах аз.
Енея се засмя. Тук трябва да кажа, че тогава обичах смеха й, и мисълта за него сега ме стопля. Беше тих, но пълнокръвен, искрен и мелодичен до крайност. Липсва ми.
— Трябваше да оставим А. Бетик да разузнае вместо нас — казах аз.
— Защо?
— От онова, което каза за предишното си разузнаване отвисоко, той очевидно няма нужда от въздух и е неподатлив за неща като депресията.
— Не е неподатлив — тихо каза тя. — Просто са направили кожата му малко по-здрава от нашата — може да действа като космически костюм за кратки периоди, дори при пълен вакуум. И е способен да задържа дъха си малко но-дълго, това е всичко.
Погледнах я.
— Много неща ли знаеш за андроидите?
— Не — отвърна Енея, — просто го попитах.
Полетяхме на „изток“.
Признавам, че бях ужасен от мисълта да не загубим връзка със сала, да не се наложи да кръжим над тази планета-океан, докато полетните влакна се изчерпат и не полетим право надолу, навярно за да бъдем изядени от някое чудовище. Бях програмирал инерциалния си компас спрямо сала, така че ако не го изпуснехме — което беше малко вероятно, тъй като го носех на шията си — щяхме спокойно да открием обратния път. Но все пак се тревожех.
— Да не се отдалечаваме много — казах аз.
— Добре. — Енея поддържаше ниска скорост, предполагам около шейсет-седемдесет клика в час, и бе спуснала килимчето надолу, така че да дишаме по-нормално и въздухът да не е много студен. Лилавото море под нас продължаваше да е пусто до хоризонта във всички посоки.
— Изглежда, твоите телепортатори си правят майтап с нас — казах аз.
— Защо ги наричаш „мои“, Рол?
— Ами, ти си онази, която… познават. Тя не отвърна.
— Сериозно — продължих аз, — мислиш ли, че в световете, на които ни пращат, има някаква логика?
— Да — отвърна тя. — Мисля.
Продължих да чакам. При тази скорост отклоняващите полета бяха минимални и вятърът развяваше косата на момичето към лицето ми.
— Знаеш ли много неща за Мрежата? — попита тя. — За телепортаторите?
— Били са управлявани от ИИ на Техноцентъра. И според Църквата, и според „Песните“ на чичо ти Мартин, телепортаторите са представлявали някакъв заговор на ИИ да използват човешки мозъци — неврони — като гигантски ДНК-компютър. Били са паразити по нас всеки път, когато през порталите е минавал човек, нали така?
— Така — отвърна Енея.
— Така че всеки път, когато минаваме през някой от онези портали, ИИ… където и да са те… увисват на мозъците ни като големи, пълни с кръв кърлежи, нали така?
— Не е така — отвърна момичето и отново се завъртя към мен. — Не всички телепортатори са били построени, монтирани или поддържани от едни и същи елементи на Техноцентъра. В завършените „Песни“ на чичо Мартин разказва ли се за гражданската война в Техноцентъра, която открил баща ми?
— Да — казах аз. Затворих очи в опит да си спомня строфите от устното предание, които бях научил. Беше мой ред да рецитирам.
— В „Песните“ киборгът на Кийтс разговаря с някаква ИИ личност в мегасферата на инфопространството на Техноцентъра.
— Ъмон — рече момичето. — Това е името на ИИ. Майка ми отишла веднъж там с татко, но всъщност… чичо ми… вторият киборг на Кийтс, последен се е срещнал с Ъмон. Продължавай.
— Защо? — попитах аз. — Ти сигурно знаеш нещата по-добре от мен.
— Не — рече тя. — Когато го познавах, чичо Мартин още не бе продължил да пише „Песните“… Казваше, че не искал да ги довършва. Разкажи ми как е описал обяснението на Ъмон за гражданската война в Техноцентъра. Отново затворих очи.