Старецът замълча и ме погледна с присвити очи.
— Мислиш си, че това няма значение, но имената наистина са важни. Ако не те бяха кръстили на този град, който на свой ред носи името на една древна поема, нямаше да привлечеш вниманието ми и днес не би бил тук. Щеше да си мъртъв. Да храниш скарковите червеи във Великото южно море. Разбираш ли, Рол Ендимион?
— Не — признах аз. Той поклати глава.
— Няма значение. Докъде бях стигнал?
— Последния път, когато сте видили момичето, то се казвало Енея.
— Да. — Старецът отново затвори очи. — Тя не беше особено привлекателно дете, но бе… уникална. Всички, които я познаваха, чувстваха, че е различна. Особена. Не разглезена, въпреки всички глупости с промяната на имената. Просто… различна. — Той се усмихна, показвайки розовите си венци. — Срещал ли си някога някой, който да е съвършено различен, Рол Ендимион?
За миг се поколебах — този старец беше различен. Но знаех, че не ме пита за това, така че отвърнах:
— Не.
— Кейт… Енея… беше различна — продължи той, отново затворил очи. — Майка й го знаеше. Разбира се, Брон знаеше, че детето е особено, още преди да се роди… Чувал ли си тази част от „Песните“?
— Да — отвърнах аз. — Един киборг предсказал, че жената на име Ламия ще роди дете, известно като Онази, която учи.
Стори ми се, че старецът ще се задави.
— Глупаво име. Никой не наричаше Енея така по времето, когато я познавах. Тя бе просто дете, твърдоглаво, но все пак дете. Цялата й уникалност беше само потенциална. Но после…
Гласът му се провлачи и очите му като че ли се замъглиха. Сякаш бе загубил нишката на разказа си. Аз чаках.
— Но после Брон Ламия умря — няколко минути по-късно продължи той, вече с по-силен глас, сякаш монологът му изобщо не беше прекъсвал, — и Енея изчезна. Бе дванайсетгодишна: На теория бях неин настойник, но тя изобщо не ми се обади. Един ден си тръгна и никога вече не я видях… Да, никога не я видях, но знаех къде е отишла и кога ще се върне. Сега достъпът до Гробниците на времето е забранен и около тях са разположени войски на Мира, но помниш ли имената и функциите на самите гробници, Рол Ендимион?
Изсумтях. Навремето Баба ме разпитваше почти по същия начин за различни моменти от устните предания. Бях си мислил, че Баба е стара. В сравнение с това древно съсухрено създание разказвачката беше истински младенец.
— Струва ми се, че си спомням гробниците — отвърнах аз. — Сфинкса, Нефритената гробница, Обелиска, Кристалния монолит, където бил погребан войникът…
— Полковник Федман Касад — измърмори старецът. После погледът му се върна към мен. — Продължавай.
— Трите Пещерни гробници…
— Само Третата Пещерна гробница водеше нанякъде — отново ме прекъсна той. — Към лабиринти на други планети. Мирът я затвори. Продължавай.
— Това е всичко, което си спомням… а, Двореца на Шрайка.
На лицето на стареца се появи рязката усмивка на костенурка.
— Човек не бива да забравя Двореца на Шрайка, нито пък нашия стар приятел Шрайка, нали? Това ли са всичките?
— Така ми се струва — отвърнах аз. — Да. Мумифицираната фигура кимна.
— Дъщерята на Брон Ламия изчезна през една от тези гробници. Можеш ли да се сетиш през коя?
— Не. — Не знаех отговора, но подозирах.
— Седем дни след смъртта на Брон момичето остави бележка, отиде посред нощ в Сфинкса и изчезна. Спомняш ли си накъде води Сфинкса, момче?
— Според „Песните“ — отвърнах аз, — Сол Уайнтрауб и дъщеря му се отправили през Сфинкса към далечното бъдеще.
— Да — прошепна древното създание в гравитолеглото.
— Сол, Рахил и неколцина други изчезнаха в Сфинкса преди Мирът да го затвори и да блокира Долината на Гробниците. През онези първи дни се опитваха мнозина — опитваха се да намерят пряк път към бъдещето, — но Сфинкса сякаш избираше кой може да пътува по неговия тунел през времето.