Отначало Ланиер смяташе сам да отведе Мирски в библиотеката на втора кухина или най-много да вземе един войник за охрана. Но когато се върна на масата за преговори в столовата, там вече го очакваха Мирски, Гарабедян и двама от тримата оцелели политически офицери — Белорезки и майор Язиков. Наблизо стояха и четирима космодесантчици. Наложи се да покани Джагър, Герхард и четирима морски пехотинци, за да изравни силите.
Пътят от първа кухина до моста във втора кухина премина в мълчание. Зад волана седеше един от космодесантчиците на Мирски. Докато пресичаха първия град Ланиер на няколко пъти долови преценяващия поглед на Мирски. За Ланиер руският генерал-лейтенант бе като затворена книга, досега не бе разкрил нищо от своя вътрешен душевен мир. Въпреки това се отнасяше към него с далеч по-голямо уважение, отколкото към Белорезки. Мирски бе човек, който умееше да се вслушва в гласа на логиката, Белорезки едва ли знаеше какво е това логика.
По средата на моста камионът спря и един морски пехотинец смени руснака зад волана. Минаха през търговския център, който Патриша на времето бе определила като „старовремски“ и спряха на площада пред библиотеката. Един морски пехотинец остана на пост, в компанията на руски космодесантчик. Двамата заеха противоположните краища на камиона и внимателно избягваха всякакви поводи за разговор.
Герхард заговори Белорезки с помощта на Джагър. Това даде възможност на Ланиер да поведе Мирски напред и да го подготви за онова, което им предстоеше.
— Не съм сигурен какво точно са ви казали за Камъка, — поде той — но се съмнявам, че сведенията са били пълни.
Мирски гледаше право пред себе си.
— Камъкът е по-добро название от Картофа — рече той. — Защото, ако го наричаме Картоф, това означава, че ние сме червеи, нали? Казаха ми, че бил построен от хора.
— Това е само половината истина.
— В такъв случай, бих желал да чуя другата половина.
Ланиер му предаде накратко цялата история, докато се качваха нагоре по стълбите.
Влязоха в читалнята, Ланиер се насочи към руската секция, извади три дебели тома и ги подаде на Мирски, Белорезки и Язиков. В Мирски се озова преводът на „Кратка история на Смъртта“.
Белорезки стисна гневно книгата, без да я отваря и загледа с обиден поглед Ланиер.
— Какво означава това? — попита той. Язиков прелистваше колебливо страниците.
— Прочети сам — отвърна Ланиер.
— Ама това е Достоевски — учуди се Белорезки. Той размени книгата с тази на Язиков. — И Аксаков. Какво интересно има в тях?
— Господа, обърнете внимание на датата на отпечатване — каза им Ланиер. Тримата разтвориха наново книгите, прегледаха ги и побързаха да ги затворят.
— Трябва да се запознаем подробно със съдържанието на библиотеката — заяви Белорезки. Не изглеждаше особено ентусиазиран от идеята.
Мирски отново разтвори книгата, провери датата на публикуване и отбеляза страницата с пръст. После вдигна глава към Ланиер. Читалнята изглеждаше по-мрачна и празна от когато и да било.
— Тук се разказва историята на войната — рече Мирски. — Предполагам, че става дума за превод от английски?
— И аз така предполагам.
— Господа, трябва да останем насаме за няколко минути с господин Ланиер. Другари офицери, бъдете така любезни да изчакате отвън, в компанията на генерал Герхард и неговите хора.
Белорезки остави книгата на една празна полица и Язиков последва примера му.
— Не се бавете, другарю генерал — рече Белорезки.
— Ще се бавя, колкото е нужно — озъби се Мирски.
Ланиер бе взел със себе си манерка с бренди, надявайки се да възникне подобна ситуация. Извади я и наля по чашка за двамата.
— Хиляди благодарности — рече Мирски и вдигна чашката.
— Обслужваме луксозно — отвърна Ланиер.
— Ако узнаят, моите политически офицери незабавно ще ви обвинят, че се опитвате да ме напиете, а сетне да изпомпате от мен — нали имаше такъв идиом? — нужната информация.
— Това тук едва ли ще стигне да се напием — рече Ланиер.
— Жалко. Нямам необходимите сили за… това наоколо — Мирски размаха ръката, с която стискаше чашата, към просторната зала на библиотеката. — Вие може и да имате, но аз не. Плаши ме до смърт.
— Силата идва с времето — увери го Ланиер. — Колкото е страшно, толкова е и заинтригуващо.
— Отдавна ли знаете за това?
— От две години.
— Надявам се, че сега вече всички руснаци ще бъдат допуснати безпрепятствено до библиотеката?
— Нали вече се споразумяхме?
— А къде научихте руски? В училище?
— В библиотеката на трета кухина — отвърна Ланиер. — Отне ми само три часа.