— Говорите като московчанин. Като някой, който е отсъствал известно време от родината, но си е от Москва. Възможно ли е и аз да науча толкова бързо английски?
— Вероятно.
Ланиер раздели по равно останалото на дъното бренди и двамата вдигнаха наздравица.
— Вие сте странен човек, Гари Ланиер — рече замислено Мирски.
— Така ли?
— Да. Някак вглъбен. Виждате другите, но не позволявате те да надзърнат във вас.
Ланиер не отговори.
— Ето, какво ви казах? — ухили се Мирски. — Винаги така се държите. — Руснакът внезапно го погледна с присвити очи. — Защо не позволихте на света да узнае за всичко това още от самото начало?
— Задайте си този въпрос след като прекарате известно време тук и в библиотеката на трета кухина.
Този път Мирски предпочете да замълчи.
— Между нас все още има много неизгладени противоречия, — рече той след известно време. — Няма да е лесно да стигнем до разбирателство. Да си призная, много неща тук са ми непонятни. Не ми е ясна например, нашата позиция, нито пък вашата. Моето невежество е опасно, господин Ланиер, ето защо ще дойда тук веднага щом намеря свободно време, за да се образовам. Смятам да науча английски по вашия способ, стига това да е възможно. Но за да избегнем някои нежелани последствия, струва ми се, че в началото ще е редно да огранича достъпа на всички мои хора до библиотеката. Не смятате ли и вие да наложите подобни ограничения?
Ланиер поклати глава.
— Ние сме тук за да нарушаваме традициите на миналото, а не за да ги продължаваме. Ако питате мен, това място трябва да е отворено за всички.
Мирски го загледа със смутено изражение, после се изправи.
— Може би — рече той. — На вас ви е много по-лесно да вземете подобно решение. Моите хора не са свикнали да получават изчерпателна информация. Някои от офицерите вероятно ще намерят подобна идея за подозрителна. Други може да сметнат, че ни готвите… някой номер. Лесно е да се мисли в познати категории.
— Но вие знаете, че не е така.
Мирски протегна ръка и докосна книгата.
— Ако една истина не е опасна, — каза той — тогава тя не е истина.
Тясната полоса във втора кухина, където само преди няколко дни се бе приземил батальонът на Мирски, сега бе превърната във войнишко гробище. Сто и шест американски, британски и германски войници бяха загинали в сражението и сега лежаха в алуминиевите ковчези, подредени край общите гробове, изкопани от машините на археолозите. По-нататък бяха труповете на триста шейсет и осемте убити съветски десантчици пред два големи гроба. Още деветдесет и осем съветски и около дузина американски войници бяха изчезнали безследно по време на акцията — най-вероятно телата им са били разрушени от концентрирани лазерни изстрели, или замръзналите трупове са напуснали прохода, превръщайки се в мумифицирани спътници на Камъка. Върху надгробните камъни на пилотите на КАОТа и руската товарна ракета имаше отделни надписи.
Две хиляди и триста души се събраха около гробовете. Мирски и Герхард произнесоха надгробни слова на руски и английски, но бяха лаконични и сдържани. Не погребваха само своите доскорошни колеги, въпреки, че липсваше надгробна плоча за Земята, а се прощаваха със семействата си, с приятелите, с една загинала култура, история и мечти.
Погребваха миналото, или онази част от него, с която искаха да се разделят. Руснаците бяха подредени в стройни редици. Членовете на научната група стояха встрани. И едните и другите проследиха мълчаливо погребалната церемония, предвождана от отец Кук и равин Итшак Якоб. Един от десантчиците, узбек по народност, пристъпи напред и се поклони по мюсюлмански обичай.
Мирски хвърли първата буца пръст в гроба на руските войници. Герхард повтори същото с американските гробове. После, без предварителна уговорка и дори без предупреждение, Герхард загреба с лопатата пръст и я отнесе до руския гроб. Мирски повтори жеста му без колебание.
Белорезки го проследи, а на лицето му се четеше нескрито неодобрение. Виелгорски не реагира, потънал в мисли. Язиков също сякаш бе някъде другаде, а очите му бяха навлажнени.
Хофман и Фарли положиха венец пред всяка една от надгробните плочи.
Присъстващите отстъпиха назад и членовете на археологичната груба започнаха да запълват гробовете. Фарли, Каролсон и Хофман последваха Ланиер и Хайнеман към моста. От тук наблюдаваха как останалите се отправят към близкия перон. Каролсон застана близо до Ланиер и го докосна по рамото.
— Гари, трябва да говоря за нещо с теб.
— Да чуем — рече той.
— Не тук. В лагера — каза Каролсон и погледна към Хофман. Събраха се в камиона и потеглиха към първа кухина. Каролсон, Фарли, Хайнеман и Хофман изпратиха Ланиер до пустата административна сграда, където се събраха около бюрото на Ан Блейкли на първия етаж.