… не.
Ще стовариш всичко на Хофман…
… тя ще ми позволи да тръгна, защото единствена разбира колко съм отчаян. Не издържам повече тук. Не мога да помогна нито на нея, нито на Камъка… освен като намеря Патриша.
Ланиер отвори очи и погледна часовника: 7:50. Тялото му сякаш беше парализирано. В главата му продължаваха да се препират гласове. Умът му се опитваше да преодолее непоносимата загуба и да намери изход от ситуацията.
Продължаваше да мисли за Земята, за хората — приятелите, колегите, дори за минувачите, които бе срещал по улиците само преди седмица. Колко от тях бяха оцелели сега? Нищо чудно на цялата планета да нямаше и един останал жив негов познат. Подтискаща, но напълно реална възможност — хората, с които общуваше живееха предимно в големи градове и работеха във военни центрове.
С едно изключение — Робърт Тихаймър. През последните години командир на подводница и съпруг на сестра му, починала от сърдечен удар две години преди Ланиер да бъде изпратен на Камъка. Не бяха се виждали от една година. Може би Тихаймър бе оцелял при първия удар и сега се спотайваше някъде в океанските дълбини, опрял пръст в пусковото устройство и очакващ… очакващ… следващата размяна на удари. Следващата и финалната.
— Мразя те — произнесе на висок глас Ланиер и затвори очи. Дори не знаеше какво иска да каже. В главата му се бе събрал съвет от трима психиатри — единият, привърженикът на фройдизма, неизменно изопачаваше думите му, подлагайки ги на безпощаден анализ, за да ги интерпретира както му е удобно. Да, мразиш и майка си… помниш ли какво й каза веднъж? а сега говореше на себе си, нали?
Другият само се подсмихваше лекичко, оставяйки го да се забърка в паяжината от мисли.
Третият кимна и ентусиазирано предложи да се захване с трудотерапия. Третият приличаше на баща му.
Това заинтригува първия.
Той вдигна глава от възглавницата и отново отвори очи. Сънят все не идваше. Колко време ще измине, преди хората на Камъка да изгубят разсъдъка си? Колко от тях ще го сторят? Какви ще бъдат последствията? И кой ще се заеме с проблема — той самият или Хофман?
Но решението вече беше взето. Беше развел Хофман из кухините, а на Мирски бе показал как да работи със запаметяващото устройство в библиотеката. Руснакът бе пристигнал заедно с трима души охрана, макар библиотеката да бе съвсем пуста. Ланиер си спомни измореното му лице.
След като бе приключил с Мирски, той се върна при Хофман, за да й обясни как да ползва услугите на библиотеката. Остави й и кодовете.
Ланиер седна и натисна бутона на разговорното устройство. Ан Блейкли бе на неизменния си пост при бюрото и комуникационния пулт.
— Не мога да заспя — рече й той. — Хайнеман на каква смяна е?
— Буден е, ако това те интересува.
— Чудесно. Предполагам е в седмата кухина.
— Не, получих съобщение от прохода към седма кухина…
— Повикай го, ако обичаш.
— Готово.
— Кажи му, че искам да потеглим утре сутринта в осем.
— Разбрано, шефе.
Вече бе определен екипажът на свика — той самият, Хайнеман, Каролсон и Карен Фарли. Задачата бе проста и ясна — ще се придвижат на един милион километра навътре по коридора — при положение, че наистина се простираше на такова разстояние — като извършат няколко спирки по пътя, за да изследват околността. Кой би могъл да каже какво ще представлява коридорът толкова далеч на север? А след това ще се върнат — с или без Патриша, или някакви сведения за местонахождението й.
Имаше безброй непредвидими обстоятелства, но поне бяха от онези, които Ланиер би посрещнал с готовност. От толкова време бе живял в един свят на заплахи и реални ужаси, че подобно придружено от рискове приключение му се струваше като почивка в рая.
Той се облече и събра набързо личните си вещи в малка черна чанта. Четка, бръснач, бельо, компанела и няколко пакета с дискове.
Четка.
Ланиер едва не се разсмя. Сдържа се, но от устата му излезе безпомощен и малко пресилен звук. Излегна се на койката и опря лице в хладния чаршаф. Неволно си представи, как се носят с тръбохода по сингуларната, а той внезапно е обладан от желание да отиде до тоалетната. Влиза, значи, в миниатюрната блестяща килия, а тръбоходът внезапно извива по спирала и… тук отново го налегна неудържим налудничав смях. Изминаха няколко дълги минути, преди да дойде на себе си, едва тогава седна на ръба на койката и се зае да масажира схванатите си челюсти. — Боже всемогъщи — въздъхна той и пъхна четката в черната чанта.
Мъртвият съветски войник висеше в пространството само на двадесет метра от платформата в прохода на седма кухина. Как бе достигнал до тук оставаше истинска загадка за всички. По тялото му нямаше следи от рани, изглежда се бе уплашил от скока и бе продължил да лети успоредно на оста, докато накрая бе останал без кислород. Сега плуваше бавно назад, към шеста кухина. Нямаха време да издърпат тялото му. Оставаше им само да следят тъмната сянка, която хвърляше върху стената на прохода. Имаха чувството, че ги наблюдава с жив интерес, лицето му бе съвсем бледо, а очите — изцъклени.