— Съжалявам — извини се виновно.
— Всичко е наред — каза Олми. — Иска ми се, да помогнем. Всъщност, бихме могли, но…
Той не довърши. След няколко минути, когато сърцето й спря да тупти и тя внезапно осъзна, че вече не помни какво е предизвикало писъка й, Патриша запита Олми какво е имал пред вид.
— Талсит — каза той. — Изглажда спомените и подрежда мислите, без да се губи натрупаната информация. Блокира достъпа на подсъзнанието до някои по-тревожни спомени. След талситов сеанс до тези спомени се достига само при контролирано от волята желание.
— Така значи — рече Патриша. — Не мога ли и аз да изкарам един талситов сеанс?
Олми се усмихна и поклати глава.
— Ти си чиста — каза той. — А мен ще ме смъмрят, че съм те запознал с някои от особеностите на нашата култура преди учените ни да се позанимаят с теб.
— Сякаш съм опитно зайче — промърмори тя.
Зад нея франтът отново издаде познатия звук на скърцащи зъби. Олми го погледна укорително и спусна крака от койката.
— Има нещо такова — каза той. — Какво искаш да ядеш?
— Не съм гладна — отвърна Патриша и се облегна на възглавницата. — По-скоро съм изплашена, изморена и под впечатление на лошите сънища.
Франтът се надвеси над нея, разглеждайки я с големите си, немигащи очи. Той протегна ръка, разтвори четири дълги пръсти и отново ги събра в юмрук.
— Моля ви — прошепна дрезгаво франтът. — Аз не мога да помогна.
— Франтът винаги иска да помага — обясни Олми. — А когато не може, изпитва болка. Опасявам се, че създаваш доста неприятности на моя франт.
— Твоят франт? Притежаваш ли го?
— Не, не го притежавам. Обвързани сме с клетва, за времето, за което сме се споразумели. Нещо като социални симбиоти. Аз споделям неговите мисли, а той — моите.
Патриша се усмихна на франта.
— Всичко е наред — рече тя.
— Лъжете — отсъди франтът.
— Прав сте. — Патриша протегна ръка, подвоуми се и го докосна по рамото. Кожата му беше гладка и топла и допирът не бе никак неприятен. Тя отдръпна пръсти.
— Странно, вече не се боя от вас — осъзна Патриша. — Да не сте ме упоили?
— Не! — поклати глава Олми. — Нямаме право да се бъркаме в мозъка ти.
— Наистина е странно. Не изпитвам нищо. Сякаш сънувам.
— Може би така е по-добре — отбеляза франтът. — Смятай ни за творения на твоя сън, докато дойде време да се пробудиш.
След този кратък разговор мълчаха в продължение на часове. Патриша лежеше загледана през прозореца и не след дълго забеляза, че пейзажът в коридора отново бе променен. Сега вече цялата повърхност бе изпъстрена с линии, които напомняха самолетна снимка на пътища. Докато се носеха по спирала около плазмената тръба, извършвайки една пълна обиколка за петнадесет минути, тя откри, че подът е покрит с различни геометрични фигури с неизвестно предназначение. Не се виждаше никакво движение, макар че беше доста трудно да определи от разстояние двадесет километра.
Спираловидният курс на летателния апарат й действаше хипнотизиращо. В един момент осъзна изненадано, че вече от няколко минути в пейзажа под нея е настъпила дребна, но съществена разлика. Сред плътните геометрични очертания на пода сега пъплеха безброй светлинки. От двете страни на „магистралите“ се виждаха гирлянди от яркобели и червени мъниста. От време на време бликваха огнени снопове и озаряваха краищата на летящите съвсем ниско тъмни дискове. На всеки десет километра „магистралите“ се прекъсваха от високи поне няколко километра стени, също окичени с гирлянди от светлини.
— Наближаваме Аксисград — обяви Олми.
— А това какво е? — посочи с ръка Патриша.
— Разпределение на трафика между вътрешните врати — рече Олми.
— Вратите какво са всъщност?
— Вашите хора ги нарекоха кладенци, когато ги откриха при първия и втория пръстен. Те водят към пространството отвъд коридора — отвъд Пътя.
Патриша сбърчи чело.
— Значи тези хора, които се движат между вратите, проникват или напускат коридора?
— Да — кимна Олми. — Аксисград регулира потока в продължение на един милион километра.
— Но тези кладенци — или врати — не биха могли да се отварят към нашата вселена. Във всеки случай не и в настоящето.
— Така е — съгласи се Олми. — Моля те, изчакай с въпросите докато пристигнем. Твърде многото информация ще замърси вътрешната ти чистота.
— Извинявай — отвърна с привидно разкаяние Патриша.