— Виж това не бива да го пропускаш — кимна й Олми. — Погледни право напред, през стената над твоята койка.
Тя се загледа в гладката бяла повърхност. Олми натисна нещо на пулта и стената се покри със ситни вълнички, като развълнувано езеро. Вълните ставаха все по-широки, оформяйки четириъгълник. Вътрешността отначало бе черна до непрогледност, но постепенно се изпълни със снежинки. Загледана в тях Патриша забрави за рамката на четириъгълника и сякаш потъна вътре.
Струваше й се, че се носи съвсем сама из коридора. Наоколо се мяркаха мъждукащи и пулсиращи светлинки, които следваха някакви сложни маршрути. Точно отпред сингуларната бе заобиколена от тъмен кръг, който опираше чак в плазмената тръба. На мястото, където го докосваше, тръбата се променяше от оранжева в синьо-виолетова.
— Аксисград е разположен зад тази бариера — обясняваше Олми, застанал съвсем близо до нея. — Съвсем скоро ще получим разрешение за преминаване.
Тя извърна глава и илюзията се разпадна.
— Не, не, моля те — размаха ръка Олми. — Продължавай да гледаш. — Приличаше на малко, ентусиазирано момче, гордо с постижението си. Тя отново се загледа в четириъгълника.
Бариерата изпълваше цялото полезрение. На цвят бе тъмно-кафява, с отделни мигащи оранжеви и червени сияния. Там, където я пресичаше сингуларната, повърхността на бариерата сияеше като разтопена лава.
Обадиха се едновременно няколко гласа на непознат език и Олми им отвърна нещо неразбираемо.
— Установихме връзка — обясни той. — Продължавай да гледаш.
Точно пред тях един участък от бариерата се изду напред като мехур и след това се разпадна в ярки пулсации. Минаха през него.
Първото й впечатление бе, че внезапно са попаднали дълбоко под вода. Плазмената тръба се раздуваше като балон във всички посоки, достигайки няколко километра в диаметър, а цветът й бе същият, като в последния участък преди стената — морско-син. Подът на коридора все още се виждаше, но изглеждаше променен и лишен от очертания, като последствие от намаления интензитет на светлината.
Точно отпред, върху повърхността на сингуларната един след друг бяха нанизани два огромни куба. Върху стените им се виждаха дълбоки и равни бразди, а отворът, в който се губеше сингуларната, беше съвсем тъмен и изпълнен със светлинки. На вътрешния край на отвора сингуларната бе обхваната от червен пръстен.
Зад двата куба се виждаше цилиндър — значително по-голям по-размери — въртящ се бавно около централната си ос, която в случая бе самата сингуларна. По външната му повърхност имаше хиляди светещи точки, но тази, която бе обърната към нея, тънеше в мрак. Отвъд цилиндъра се мяркаха други масивни очертания, чийто размери вероятно надхвърляха десет километра. По-нататък не се различаваше нищо.
— Ето, че сме у дома — обади се Олми. Тя се извърна и го погледна, като премигваше. — Първият сегмент е с навигационни и енергетични станции — напълно автоматизирани. Въртящият се цилиндър е Аксис Надер. От тук не се вижда съвсем ясно, но зад него са разположени Централният град, Аксис Торо и Аксис Евклид.
— Ние къде отиваме? — попита тя.
— Ще влезем в порта на Аксис Надер.
— Колко е голям градът?
— По площ или по население?
— И двете, предполагам.
— Простира се на четиридесет километра нататък по Пътя и населението му е деветдесет милиона — от тях двадесет милиона телесни, материализирани, и седемдесет милиона съхранявани в Градската памет.
— Уф — тя отново се обърна към екрана и проследи пътя на летателния апарат между гигантските структури.
— Сигурно след време ще нарекат Аксисград „Некрополис“ — градът на мъртвите — продължи Олми. — Но за нас, неговите жители, разликата е несъществена. Аз, например, съм умирал два пъти, изпълнявайки дълга си към Възела.
— И после те съживяваха? — попита Патриша.
— Създаваха ме отново — отговори той.
Патриша не откъсна поглед от екрана, въпреки, че по гърба й полазиха тръпки.
Президент-министърът бе посъветвал Олми да се яви на доклад при сер Олиганд Толер веднага след завръщането си. Толер, адвокат на Тис ван Хамфиус — президента на Хексамоновия Възел, беше радикален гешелист и предпочиташе да се появява в съвсем нормален човешки вид. Това, че този външен вид нямаше нищо общо с неговата натална конструкция — адаптирана за изискванията към на горните етажи на властта — бе доста необичайно що се отнася до така характерния за гешелите консерватизъм — в действителност, по-голямата част от радикалните гешелисти, включително и президентът, бяха избрали неоморфни телесни форми, които почти с нищо не напомняха на човешки.