— Да — отвърна той и се загледа в мрака. Сетне прокара пръсти по пътеките, разделящи косата му на три. — В началото следях всичко от дистанционния проектор — в прохода се водеше сражение и не можех да мина. Но след края на боя взех кораб и излязох навън.
Рам Кикура докосна ръката му.
— Как се почувства?
— Някога изпитвала ли си желанието да се разплачеш?
Тя го погледна внимателно, опитвайки се да прецени дали говори напълно сериозно.
— Не.
— Е, аз пък съм изпитвал. Изпитвам и сега — всеки път, когато си спомня за това. На връщане се опитах да пречистя мислите си с талситова медитация — подложих се на няколко поредни сеанса. Но и талситът не може да ме изцери напълно. Усещах така непосредствено онова далечно начало… този опустошен, мръсен, умиращ или вече мъртъв свят. — Той й разказа за терзанията на Патриша. Рам Кикура го изслуша покрусена.
— Ние не можем да се освобождаваме от чувствата си като нея — приключи Олми. — Изгубили сме безвъзвратно тази способност.
— Мъката не е градивно чувство. Тя е просто олицетворение на едно безпомощно състояние на духа.
— Сред ортодоксалните надерити все още се срещат и такива, които притежават тази способност — отбеляза той. — Според тях мъката е благородно усещане. Знаеш ли, понякога им завиждам.
— Защото си заченат и роден по естествен път. И като малък ти самият си притежавал тази способност. Защо си се освободил от нея?
— Такива бяха изискванията на времето — рече той.
— Склонен си към компромиси?
— В името на по-високи идеали, да.
Рам Кикура неволно потрепери.
— Струва ми се, че нашата гостенка ще ни вземе за доста странни.
— Това е нейно право — отвърна Олми.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Бурята започна като поредица от резки възходящи и низходящи въздушни колебания, докато над първа кухина се появиха и започнаха да се сгъстяват сиви облаци. Малко група учени, спрели камиона с приборите недалеч от лагера, бързаше да приключи със замерванията преди да завали. Отнякъде се появиха прашни вихрушки, които бързо прерастваха в исполински смерчове, помитайки всичко по пътя си, а зад тях се виждаше непрогледна пелена. Високо над тях облаците вече закриваха небето от полюс до полюс. Монтираните в прохода камери регистрираха детайлно явлението, но нищо не можеше да се предприеме, за да бъде поставено под контрол. Бурята или бе предварително планирана от атмосферната инсталация в първа кухина, или пък тази инсталация се бе повредила. В края на краищата, тази кухина бе изоставена преди много векове. Нищо чудно предишните да са сметнали, че не се нуждае от атмосферен контрол.
Никой досега не беше регистрирал на Камъка буря с подобна сила. Прашните облаци се стелеха ниско над пода на долината и постепенно се сгъстиха в плътен, няколко километров слой. Над него имаше втори слой от влажни купести облаци.
Към 17 часа, приблизително шест часа след началото на бурята, внезапно заваля кален дъжд, чийто едри капки шибаха изпръхналата земя. Жителите на лагера побързаха да се скрият в бараките, уплашени не на шега от дългата увертюра.
Хофман следеше разгръщането на бурята през плътното дебело стъкло на своя кабинет, гризейки замислено кокалчетата на юмрука си. Тъмнината отвън й се стори приятна и уютна. За първи път в Камъка наблюдаваха явление, което поне малко да напомня за нощта.
Ослепителна светкавица озари стените на кухината докато няколко инженери, подпомагани от морски пехотинци, се покатериха на един от покривите, за да монтират гръмоотвод.
В руския лагер, разположен в средата на втора кухина, никой не обръщаше внимание на бурята. От няколко часа спореха за бъдещото политическо и ръководно устройство — Белорезки и Язиков не отстъпваха нито на крачка от предварителните си позиции, докато Виелгорски проявяваше очевидна апатия.
Мирски настояваше на военизирана организация и отказваше да ограничи пълномощията си, или пък да ги раздели с някой от по-низшите офицери — както той се бе изразил.
Белорезки предлагаше изпитаната от времето съветска политическа структура — партиен комитет, ръководен от генерален секретар (издигната бе кандидатурата на Виелгорски), президент и министър-председател, управляващи чрез Върховния съвет.
Предния ден Мирски и Пагодин — който командваше силите в първа кухина — бяха посетили строежа на бъдещия руски лагер в четвърта кухина. Бяха им разрешили да ползват дървен материал от гъстата гора наблизо. Не достигаха дърводелски сечива, всъщност нямаха почти нищо.