Взводът зае пъргаво позиция и взе под прицел охраната, която наброяваше не повече от двадесет души. Часовоите се предадоха без никаква съпротива и Белорезки лично поведе атаката, изпълнен с решимост да арестува и предаде на съд Мирски. Трима яки космодесантчици разбиха вратата и насочиха автомати в помещението, стараейки се да не излагат телата си на прицел.
— Другарю генерал! — извика зад гърбовете им Белорезки. — Вие не оправдахте доверието на своите подчинени. Арестувам ви по заповед на новосъздадения Върховен съвет! — Десантчиците се претърколиха и нахлуха в помещението. Посрещна ги само Плетнев, излегнат лениво в койката си.
— Генерал Мирски не е тук — рече пресипнало той. — Мога ли да направя нещо за вас?
След последната среща с Мирски Виелгорски поспа два часа, после, възползвайки се от прикритието на утихващата буря, изтегли три камиона с войници от първа кухина и ги натовари на влака от 19.00 часа — запазен за ползване от руснаците — за да ги прехвърли в четвърта.
Според плана, това бе резервната група, която се запазваше в случай, че събитията не се развият според предвижданията. За Виелгорски това бе като приятна ваканционна разходка из гората. Особено му хареса размахът, с който момчетата от строителната група поваляха дърветата и ги свличаха към реката. Като малък Виелгорски най-много обичаше да чете романи за завладяването на севера и построяването на транс-сибирската магистрала и ето, че сега си представяше, как самият той ще вземе участие в нещо подобно във вътрешността на Картофа — верига от съветски селища, свързани с пътища, разчистване на горските площи и разораване на целини. За първи път почувства надежда, че зловещата катастрофа може да бъде преодоляна и да бъде поставено началото на един нов, чист и непокварен свят, на едно бъдещо социалистическо общество, което ще завладее астероида и някой ден ще се завърне долу, на Земята, за да продължи осъществяването на лениновите идеи, чието начало бе положено едва преди осемдесет години.
Събитията вече се движеха с главоломна скорост, само преди девет дни бяха стоварили десант в астероида, а ето, че сега вече разполагаха със собствени територии и в седемте кухини на Картофа. Ако това не бе доказателство за слабостта на техния противник, тогава какво повече?
Към него се приближиха трима космодесантчици. Най-старшият по чин му подаде някакъв документ, вероятно искаха подписа му, в качеството на началник на групата в четвърта кухина.
— Другарю полковник, — заговори го десантчикът и ненадейно зад документа лъсна дулото на пистолет. Войникът доближи пистолета до челото му и бавно побутна шапката си назад.
— Мирски — изстена Виелгорски, но не изгуби самообладание.
Другите двама бяха Пагодин и Притикин. На рамената си бяха преметнали по един АКВ. Мирски хвана Виелгорски под ръка и опря пистолета в хълбока му.
— Да не си гъкнал — нареди той.
— Какво си намислил? — прошепна гневно Виелгорски. Мирски заби дулото в хълбока.
— Тихо. Твоят плъх в момента копае дупка в бараката ми.
Без да бързат особено, двамата приближиха камиона, който ги очакваше на брега на езерото. Пагодин наблъска безцеремонно Виелгорски отзад и го покри с парче от брезент, после клекна до него и го чукна лекичко по главата с дулото на автомата.
Мирски се настани зад кормилото и погледна към войниците, които поваляха дървета в края на гората. Неколцина от тях играеха на песъчливия бряг лепта — нещо като бейзбол, но за бухалки използваха наскоро откършени клони. Никой не гледаше към тях.
— Къде отиваме, другарю генерал? — попита Виелгорски с приглушен от брезента глас.
— Я млъквай — отвърна Пагодин и отново го чукна с дулото на автомата.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Хаотичният, покрит с бразди и лишен от атмосфера и растителност участък от коридора се простираше по протежение на половин милион километра. Отказаха се от плановете за близко разузнаване на повърхността, снижаването и издигането в условия близки до вакуум щяха да са свързани със загубата на значителна част от горивото. Ланиер реши, че ако оголеният участък продължава отвъд милионния километър ще изоставят мисията и ще се върнат обратно.
— Как мислиш, все така ли е и нататък? — попита го Фарли, седнала непосредствено зад него.
Ланиер поклати глава.
— Все някъде трябва да са отвели Патриша.
— А какво ще кажеш за кладенците? Може би са напуснали коридора там, където не бихме могли да ги последваме.