За своя изненада Ланиер се засмя на думите й.
— Да се сближават.
— Добре де. Само не казвай, че нищо не си забелязвал.
Той поклати глава.
— Честно — не съм. Шефът винаги узнава последен.
— Само ако си затваря очите. Хофман, например, не би пропуснала нещо подобно.
— Добре де, значи съм… не зная какво. Не съм зяпльо, но може би съм малко наивен.
— Наивен или не… — тя го погали по бузата. — Не се притеснявай. Все още ти си шефът.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Виелгорски запазваше спокойствие с цената на огромни усилия. Целият бе плувнал в пот и миришеше ужасно. Гласът му беше пресипнал. За миг Мирски изпита съжаление към него.
Доближиха входа към библиотеката в трета зала. Пагодин и Притикин побутваха пленника с дулата на автоматите си. Мирски крачеше лениво отзад.
— Ето значи къде си си губил времето — извика през рамо Виелгорски.
— Ама ти никога ли не си идвал тук? — престори се на изненадан Мирски. — Мислих, че ако не друго, поне ще наминеш от любопитство.
— Безполезно е — поклати глава Виелгорски. — Тук има само американска пропаганда. Защо да си губя времето?
Мирски се изсмя гръмко, но очевидно беше ядосан.
— Ах ти, жалък копелдак — каза той. — Хората, построили този космически кораб, са били толкова американци, колкото сме ние с теб. — В този момент спряха пред редицата от кресла и хромирани капки.
— Дори да ме убиеш, Белорезки и Язиков ще се справят с теб — извика Виелгорски.
— Нямам намерение да те убивам — отвърна Мирски. — Имаме нужда един от друг. Сядай тук.
Виелгорски не помръдваше, макар че краката му трепереха.
— Хайде, креслото не хапе — побутна го Пагодин.
— Няма да позволя, да ми промивате мозъка.
— Но имаш нужда от малко образоване. Сядай.
Виелгорски бавно се отпусна в най-близкото кресло и погледна отражението си в капката.
— Ще ме карате насила да чета книги, така ли? Ама че глупава идея.
Мирски заобиколи креслото и вдигна капака на миниатюрния пулт.
— Какво желаеш да научиш — английски, френски, немски?
Виелгорски не отговори.
— Не искаш? А може би ще те заинтригува малко история. Не от американска гледна точка, нито пък от наша — а от гледната точка на нашите потомци. На руснаците, оцелели след Смъртта.
— Не ме интересува — озъби се Виелгорски, а бледото му лице почти докосваше екрана.
— Ето това са криели американците от нас — разтвори ръце Мирски. — Не смяташ ли, че е твое право да опознаеш онова, заради което си воювал. Нашите началници и без това няма да имат тази възможност. Те са мъртви, или скоро ще бъдат. В продължение на дълги години Земята ще бъде покрита с гъст дим. Милиони ще умрат от студ и глад. След десет години долу ще останат само няколко милиона наши сънародници.
— Дърдориш глупости — рече Виелгорски и обърса лицето си с ръкав.
— Този кораб е бил построен от нашите потомци — повтори Мирски. — Това не е пропаганда и прилича на приказка, но всъщност е самата истина. Колкото и да си опитвате — ти и твоите жалки марионетки, не ще можете да я скриете, нито да избягате от нея. Ние се подготвяхме, сражавахме се и умирахме за тази истина. Ако й обърнеш гръб — значи си предател.
— Какво предлагаш — да споделим властта ли? — попита го Виелгорски обнадежден. Мирски тихичко изпсува и включи машината.
— Машината ще разговаря с теб на руски — обясни той. — Ще отговаря на въпросите ти и ще те научи да боравиш с нея. Питай сега.
Виелгорски ококори очи към изрисувания на екрана символ.
— Питай де.
— Откъде да започна?
— Започни от нашето минало. От това, което са те учили в училище.
Символът се превърна във въпросителна.
— Разкажи ми за… — Виелгорски погледна към Мирски.
— Хайде, давай. Не боли. Внимавай да не се пристрастиш.
— Разкажи ми за Николай Първи.
— Безопасна тема — похвали го Мирски. — Достатъчно назад във времето. Я по-добре поискай да ти разкрие великия стратегически план на съветската армия за периода 1960-2005 г. Не си ли любопитен да узнаеш?
— Разкажи ми за… това — склони Виелгорски.
Изминаха няколко секунди, през които библиотеката събираше нужната информация и подбираше най-подходящата форма. После започна.
След половин час Мирски повика Пагодин и Притикин и им нареди да се връщат в четвърта кухина. Той кимна на хипнотизирания Виелгорски.
— Няма да ми създава грижи. Аз ще го държа под око.
— А ние кога ще можем? — попита Притикин.
— Когато пожелаеш, другарю. Сега си свободен. А библиотеките са отворени за всички.