Белорезки сграбчи мускулестия Плетнев за куртката и го дръпна злобно към себе си.
— Свикнал съм да разпознавам измишльотини, още като ги чуя — изръмжа той.
— Лесно може да се потвърди — отвърна Плетнев като изви глава встрани. — Но трябва да отидем там — другарите Притикин и Синовиев ни съобщиха всичко, което знаят. Седмата кухина не свършва, а продължава в безкрайността.
Белорезки бавно разтвори юмрук и отстъпи назад.
— Пропагандни фъшкии. Притикин и Синовиев са интелектуалци. Защо трябва да им вярвам?
Язиков даде знак на тримата войници да извият ръцете на Плетнев.
— Ти ни предаде и обрече плана ни на провал само за да спасиш миризливата си кожа — кресна той. — Твой дълг бе да загинеш тук, а не да пълзиш пред американците.
— Какво искате? — възмути се Плетнев. — Всичко свърши и без нас.
— Астероидът можеше да е наш! — размаха юмрук Язиков. — Казвай къде е Мирски!
— Казах ви вече. В четвъртата кухина.
— Дрън-дрън. Сигурно е в любимата си библиотека — озъби се Белорезки.
— Тъкмо там ще го арестуваме — заяви Язиков. — Но първо да открием Гарабедян и Анековски — те са негови верни приятелчета. Другарю Плетнев, ще имате честа да бъдете екзекутиран лично от мен, при отсрещната стена на седмата кухина. С удоволствие ще пръсна кръвта и контрареволюционния ви мозък върху най-солидното доказателство за вашата вина. — Той разпери ръце с отвращение. — Задръжте го, докато намерим и останалите.
Стиснал в ръка посланието от Белорезки Римская пресече двора на лагера. Той изкачи стълбите и почука на вратата, зад която преди се помещаваше кабинетът на Ланиер, а сега стаята бе заета от Хофман. Берил Уолъс му отвори.
— Съобщение от руснаците — каза той, без да скрива напрежението в гласа си. Лицето му беше бледо, сякаш не беше мигвал от много нощи насам.
— Нещо важно? — попита Берил.
— Я не си играй на загрижена за спокойствието на началника секретарка. Къде е Джудит?
— Долу е — има среща с главния медицински съветник. Не си придавам важност, Джоузеф, наистина е ужасно заета.
— Да де, и руснаците са ужасно заети да се държат като типични руснаци, а пък аз смятам, че скоро ще си имаме ядове — той потърка уморено очи.
— Веднага ще я повикам. Слез долу, при моето бюро.
Римская изсумтя недоволно и се спусна надолу по стълбите.
Хофман излезе от залата за съвещания, пое компанела от ръката на Римская и прочете внимателно съобщението. Имаше измъчен вид, но не колкото Римская. Очите й бяха зачервени, а бузите й бяха подпухнали от постоянното недоспиване.
— Какъв пост… чин има Белорезки?
— Замполит — политически офицер — обясни Римская. Ръцете му трепереха. — Майор. Разговарял съм веднъж или два пъти с него.
— Какво ти е мнението?
Римская поклати мрачно глава.
— Твърдоглав фанатик, лишен от въображение и ниско образован. Виж другите двама — Язиков и Белорезки — ме безпокоят повече. Те са по-умни и опасни. Щом казват, че са се отървали от Мирски и сега трябва да преговаряме с тях, значи е истина.
— Ами тогава, уговори среща. Не можем да прекратим преговорите заради някакви техни вътрешни противоречия. И разбери от — как му беше името — Синовиев, или Притикин? Разбери какво точно е станало и какви са настроенията сред цивилните.
— И двамата са изчезнали. Може би са ги задържали, или разстреляли.
— Нима смяташ, че се е стигнало до там? — попита Хофман.
— Колко им трябва на руснаците? — отвърна Римская и разпери ръце.
— Ще бъда в залата за съвещание още час, час и половина. Ти уговори срещата за след това.
— По-добре да оставим на тях да определят часа, а после да ги накараме да чакат — предложи Римская.
— Имай грижата.
Тя изпрати с поглед високия, прегърбен математик и после се загледа в празната стена над бюрото на Ан. Секретарката бе отскочила да закусва в столовата.
— Само тридесет секунди — промърмори Хофман, зареяла поглед. Беше съвсем сама, дишаше спокойно и почукваше отмерено по ръба на бюрото, като ехо на някакъв скрит дълбоко в нея хронометър. Когато измина половин минута Джудит стисна очи, отвори ги широко, пое дълбоко и се върна обратно в залата за съвещания.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Тръбоходът пресече втората стена без никакви затруднения. На около километър зад стената забелязаха първите постройки с тухлено-червен цвят, покриващи коридора по цялата му площ. Всяка една бе разположена на широка близо двеста метра основа и се издигаше стъпаловидно нагоре, а отделните етажи бяха завъртени под ъгъл, оформяйки нещо като спираловидна пирамида.
— Бинго! — извика Хайнеман и посочи в дъното на коридора. Подът бе покрит с множество ленти, по които се носеха светлинки, сякаш се събираха и разделяха оживени магистрали. — Вече не сме сами.