— Колко изминахме дотук?
— Приблизително седемстотин и седемдесет хиляди километра — докладва Хайнеман. — Гари, ще поемеш ли щурвала за малко? Искам да извърша някои изследвания.
— Ще продължим да се движим право напред — обяви Ланиер — с не повече от деветдесет-сто километра в час.
— Толкова е достатъчно. Не горя от желание да се срещна с обитателите на коридора — които и да са те — поклати глава Хайнеман и се надигна от креслото. Отново се намираха в безтегловност и поддържаха равномерна скорост.
— Какво толкова те тревожи, като изключим гледката отвън? — попита го Фарли.
— Не гледката, естествено. Притеснявам се от това, че ще трябва да се движим по хода на сингуларната. Не зная защо, но имам предчувствието, че на онези долу това може и да не се понрави. Може би този начин за придвижване е разрешен само за строго определени апарати. Или пък има нещо друго. Каквото и да е, ако продължаваме да се носим със седемдесет или осемдесет километра в секунда и се ударим в нещо, ще загазим здравата.
— Виж за това не се сетих — обади се от пулта Ланиер.
— Странно, след като сега вече не те занимават странични неща… — Хайнеман внезапно се изчерви и го потупа по рамото. — Хайде момичета, на работа.
Разопаковаха останалата част от приборите, включиха ги и монтираха датчиците в празните отвори. Ланиер разглеждаше хипнотизиран потоците от движещи се светлини. Дори през бинокъла не можеше да различи нещо повече от светли точки, на фона на тъмните ленти на магистралите.
В един миг насочи бинокъла надолу и нещо масивно и тъмно закри гледката. Беше диск, дълъг най-малко половин километър, който плуваше над магистралите в южна посока. Още един подобен диск следваше същия курс на около тридесет градуса по-назапад.
— Абсолютно никакви радиосигнали — цъкаше учудено Хайнеман. — Разсеяни микровълни и минимално количество рентгенови и гама-лъчения. Ако може да се вярва на нашия радар — на около четвърт милион километра право напред има солидна преграда с площ не по-малко от петнадесет квадратни километра и без никакъв отвор в нея. Центърът е самата ос.
— Виждам я — Ланиер погледна към главния монитор. — Около нея се движат множество обекти, както и покрай стената на коридора.
— Не ме питай какви са — Хайнеман надникна през предното стъкло към огромните летящи дискове. Имаше озадачен вид. — Не ме питай и още колко време ще ни оставят на мира.
— Е, нали сме съвсем мънички — въздъхна Фарли. — Може и да не ни забележат.
— Това огромно нещо отпред — каквото и да е то — със сигурност ще ни забележи — възрази Хайнеман. — Залагам десет към едно, че то също се движи по сингуларната.
На петстотин километра от последната преграда от двете страни се издигаха четири червеникаво-кафяви пирамиди, обхванати в гъсти мрежи от ленти. Съдейки по местоположението им — на равни разстояния по вътрешната окръжност на коридора — Ланиер предположи, че са построени над кладенци. По приблизителна преценка страните на пирамидите бяха дълги поне два километра, а на височина достигаха един километър. На север от пирамидите, докъдето стигаше погледът, се простираше широка километър лента.
— Струва ми се, че загазихме до уши — промърмори Ланиер.
Фарли положи ръка на рамото му и се намести в креслото на втория пилот.
— Не мислиш ли, че сме загазили още преди години?
— Не зная защо, но винаги съм смятал, че коридорът е празен. Някак не можех да си представя всичко това.
Хайнеман се извиси над тях, сграбчи една ръчка на пулта за да се стабилизира и се зае да програмира плана на полета.
— Ще ускорим до десет хиляди километра в час, докато наближим онзи огромен обект върху сингуларната, там ще забавим — за да не си помислят ония долу, че сме решили да го вземем на таран — сетне обръщаме и духваме обратно към къщи. Стига да нямаш друго предложение — той погледна въпросително Ланиер.
Ланиер се опита да прецени всички рискове и изведнъж осъзна, че няма никаква представа какви могат да бъдат.
— Ако обърнем още сега какво ще кажем на нашите, като се върнем? — убеждаваше го Хайнеман. — Ясно е, че сме открили нещо много важно. Нямаме обаче никаква представа що за място е това и какво значение може да има за нас, когато се върнем обратно в Камъка.
— Това всички го знаем, Лари — рече Ланиер. — Друго ми кажи — ще оцелеем ли тук?
— Де да знаех — изпъшка Хайнеман. — Поне ни чакат незабравими мигове. Не мислите ли?