— Манипулирана — да, но не и контролирана — отвърна Мирски. — Имат хиляди историци, всеки със свое собствено мнение. Така поне грешките в историята не потъват в забрава.
Пагодин ги изгледа, надигна се и излезе.
— Значи това, което са ни казвали за Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов… — Виелгорски млъкна и поклати глава.
— Е различно от онова, което са казвали на нашите бащи — довърши Мирски — и на техните бащи.
Разговаряха още час, този път за живота в армията. Мирски разказа как за малко не станал политически офицер. Виелгорски му описа накратко ускорения курс, който той и другите замполити бяха преминали, преди да се присъединят към космодесантчиците и да бъдат изстреляни от платформата в Индийския океан.
— Значи не сме толкова различни — приключи той, докато Мирски му наливаше чаша вода от термоса. Мирски само вдигна рамене. — Нали знаеш, какви са задълженията на политическия офицер — дълг към партията, родината и революцията…
— Каква революция? — попита тихо Мирски.
Лицето на Виелгорски почервеня.
— Трябва да останем верни на революцията. Да дадем, ако е нужно, живота си за нея.
— Революцията започва тук, сега — натърти Мирски. — Нямаме никакви дългове пред миналото.
Известно време двамата се измерваха с погледи. Пагодин се върна, почувства напрегнатото мълчание и се настани в ъгъла, без да промълви дума.
— Ще си поделим отговорностите — заяви накрая Виелгорски. — Но партията трябва да бъде създадена отново.
— Не от убийци и лентяи — отсече гневно Мирски. — До гуша ми е дошло от тях. Твърде дълго нашата родина беше в ръцете на подобни отрепки, които се прикриваха зад идеите на революцията. Стига вече. По-добре да сложим край още сега, отколкото да върнем всичко на Земята, където са нашите деца.
Виелгорски бръкна в джоба и извади стар златен часовник.
— Белорезки и Язиков сигурно вече са изгубили търпение. Трудно е да се каже какво ще предприемат, когато научат, че съм изчезнал.
— Нека треперят — отвърна Мирски. — Заслужават си го.
Виелгорски се ухили и го заплаши с пръст.
— Ах, ти копелдак такъв. Знам те какво представляваш. Ти си мечтател. Точно така, мечтател-утопист.
— А също така и единственият, с когото можеш да разделиш властта — рече Мирски. — Знаеш, че рано или късно ще те намерят. Но повече не можеш да им вярваш — все едно да вярваш на бясно псе.
Виелгорски не изглеждаше кой знае колко убеден от доводите му.
— Може би сега вече двамата се разбираме.
Виелгорски сви рамене, а ъгълчетата на устните му увиснаха.
Точно в 12:00 часа на следващия ден, Пагодин насочи антената на камиона към отвора на южния проход и Виелгорски изпрати съобщение до Язиков и Белорезки:
„Мирски е заловен от нашите хора в библиотеката на трета кухина. Чакам ви там. Ще го съдим на място“.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Всички присъстващи в кабината следяха напрегнато червената линия на сингуларната, която ги водеше право към черния екран отпред. После Ланиер се присъедини към Фарли и Каролсон, опитвайки се да измъкне някаква полезна информация от приборите. Продължаваха да получават само напълно безсмислени данни.
— Нещо се приближава към нас по сингуларната… прилича на летателна машина, огромна и черна — докладва Хайнеман. — Движи се с огромна скорост…
Ланиер вече бързаше към кабината.
Обхванала като в пръстен сингуларната, право към тях летеше машина, надвишаваща поне два пъти тръбохода, с гладка, черна и блестяща повърхност. Отпред се виждаха ярки оранжеви линии, които оформяха симетрично подредени триъгълници и четириъгълници. Ланиер гледаше като хипнотизиран, докато четириъгълниците бавно се отваряха и от тях се появиха захващащи скоби и най-различни механични ръце с множество съчленения. Ето че изведнъж апаратът заприлича на изследователска подводница — или пък на някакво огромно швейцарско сгъваемо ножче, дело на побъркан дизайнер.
— Какво ще прави?
— Изравнява скоростта си с нашата. Изглежда, че ще…
Кабината се озари от разноцветни светлини. Хайнеман трепна и се отдръпна назад, Ланиер прикри очите си с ръка.
— Какво беше това? — извика Каролсон отзад. Пред очите на Ланиер танцуваха светещи зелени и червени изображения. Той неволно протегна ръка, за да докосне един от тях, преди да осъзнае, че са нематериални.
— Приличат на символи — рече Хайнеман. — Виждаш ли ги?
— Виждам ги — отвърна Ланиер. — Не зная какво са, нито откъде са се взели.
Отново изпращя радиото:
— Моля идентифицирайте се и съобщете целта, с която приближавате щита на Аксисград.