Ланиер, Каролсон и Фарли навиха ръкави и позволиха на медицинските работници да вземат проби от кожата. Едва след това миниатюрният работник се отдръпна назад и докосна червената лента. Тя изчезна, заменена от ярко виолетово сияние.
Двамата членове на медицинския екип — бяха хомоморфи — влязоха през люка на самолета. Само след минутка се появи Хайнеман, стъпил на крака, но подкрепян от работниците. По-старшият хомоморф проектира визуално съобщение до Олми.
— Има болки, но не е сериозно — преведе Олми на Патриша. — Дали са му болкоуспокояващи, но все още не са се заели с лечението.
Двамата приближиха самолета.
— Карантината е отменена — обяви старшият медицински работник. Стараеше се заради Патриша да подбира по-простички символи и тя му кимна с благодарност. После изтича и прегърна Ланиер, Каролсон и Фарли. Когато дойде ред на Хайнеман, тя го целуна лекичко по бузата.
— Не ме пази — нищо ми няма — рече й той. — Къде, по дяволите, сме попаднали?
— Очаквам съдебното решение — обяви адвокатката, над чието рамо все още стърчеше американското знаме. Тя приближи групата и протегна ръце.
— Има имплантат в мозъка си, — обясни Патриша на Ланиер. — Всички тук имат. В момента изслушва решението на съда.
— Случаят е изтрит от всички пре-съдебни архиви и анулиран за по-нататъшна процедура — продължи адвокатката. — Вие всички сте гости на Аксис Надер. — Тя погледна многозначително Олми и добави: — По нареждане лично на президент-министъра.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Виелгорски спря пред черната гладка табела, висяща на входа на библиотеката в трета кухина. Белорезки и Язиков се появиха в другия край на осветения от плазмената тръба площад и закрачиха предпазливо към него. Зад тях вървеше малка група космодесантчици, с готови за стрелба автомати.
Мирски и Пагодин наблюдаваха сцената от изоставената караулка на американците — бяха се притаили в тясна задушна стаичка, с висящи по стените монитори. Мирски бе положил ръка на превключватела за високоговорителите. Пагодин погледна към него.
— Поемаме огромен риск — рече той.
— Зная.
Пагодин погледна екрана. Мирски завъртя дистанционното управление на подслушващото устройство и увеличи звука.
— Няма да са ни нужни повече войници — обяви Виелгорски. — Изпратих Мирски и Пагодин под стража в четвърта кухина.
— Май няма да ни предаде — прошепна Пагодин.
Мирски кимна. Даваше си ясна сметка за рискования ход, но още в първите дни след началото на събитията бе осъзнал, че няма да може да ръководи без помощта на Виелгорски — липсваше му опит, а също и желание да бъде въвлечен в политически боричкания. Виелгорски беше най-добрият сред политическите офицери. Ако двамата с Мирски не съумеят да намерят общ език, значи са обречени. Другата възможност бе всички политофицери да бъдат разстреляни, но Мирски се съмняваше в успеха на подобно начинание. По-добре да се предаде на американците и да се скрие някъде в огромния град, където да се грижи сам за себе си.
— Мисля, че е дошло време да видите за какво сте се сражавали и как можете да го използвате — каза Виелгорски.
— Нямам никакво желание да заприличам на Мирски — отвърна Белорезки. — Това място ми е противно.
— Другари, — рече търпеливо Виелгорски — знанието е сила. Нима искате да сте по-невежи от останалите? Аз лично вече влизах вътре и въпреки това съм вашият приятел Виелгорски, в мен нищо не се е променило.
— Да… — кимна Язиков. — Аз не се страхувам.
— Нито пък аз — добави Белорезки, но в гласа му се долови колебание. — Но…
— Тогава да влезем заедно и да видим с какво се е занимавал през всичкото това време Мирски.
Мирски ги проследи с камерата докато се изгубиха от поглед. Скоро всичко щеше да се реши. Възможно ли бе да прекараш целия си живот в една страна и въпреки това да бъдеш сляп към недостатъците й? Сигурно, ако си лишен от база за сравнение, от нещо, на което да се опреш в преценката си. Оставаше да го провери на практика, не можеше да се доверява на онова, което бе научил в библиотеката. По действията на Виелгорски щеше да разбере колко струва всичко, на което са ги учили в родината.
— Той ще им отнеме оръжията — каза Мирски. — Не бива да са въоръжени, когато се появя аз.
— Нима смяташ да слезеш долу? — учуди се Пагодин.
— Да.
— Толкова ли много вярваш на Виелгорски?
— Не зная. Трябва да рискувам.
— Не си само ти — каза Пагодин. — Не забравяй, че се споразумяхме — Плетнев, учените, аз, Аненковси, Гарабедян.
Мирски се спусна по стълбата. Космите на гърба му бяха настръхнали. Боеше се повече дори от онзи миг, когато наближаваха външния вход на астероида. Странно, но се чувстваше като малко дете. И беше уморен. Спомни си, че американеца, Ланиер, също изглеждаше страшно изморен при срещата.