Отваря вратата.
Пристъпва в библиотеката. Вътре са само тримата замполити — Виелгорски е насочил пистолет към Белорезки, а Язиков стои встрани и го гледа смаяно. Автоматите им са на пода, ритнати далеч встрани.
— Влизайте, другарю генерал — обади се Виелгорски. Той направи няколко крачки встрани, без да сваля пистолета, наведе се и вдигна един АКВ. Белорезки впи в Мирски поглед изпълнен с непреодолима омраза. Лицето на Язиков беше безизразно, очевидно се владееше добре. Мирски бавно ги приближи.
Намираше се на пет метра от групата, когато Виелгорски внезапно се завъртя и насочи пистолета към него.
— Казах, че не мога да ти бъда благодарен, другарю — произнесе той и натисна спусъка.
Всичко пред погледа на Мирски се завъртя, сякаш очите му бяха камера, насочвана от побеснял оператор. Имаше чувството, че едната половина от главата му е придобила исполински размери. Той падна на колене, преви се и после се строполи на пода, а бузата му се остърга в неравната повърхност. Ожуленото го заболя далеч повече от онова, което бяха сторили с половината от главата му. Той премигна с единственото си виждащо око. Виелгорски свали пистолета, подаде го на Белорезки, после вдигна един от захвърлените долу автомати, прицели се в креслата и екраните и откри огън. Няколко мониторни капки се разхвърчаха на парчета, наоколо свиреха рекушети, но звукът от изстрелите отекваше някак приглушено от далечния край на залата.
Възторженият победен вик на Белорезки секна, когато ненадейно в залата се разнесе неописуемо силен звук. Тримата офицери потрепериха, Виелгорски подскочи от изненада и изпусна оръжието. Язиков притисна ушите си с ръце. После и тримата се строполиха. От тавана на залата бликна снежнобял дим и площада бе забулен в непрогледна мъгла.
Мъглата се спусна над Мирски и той склопи очи, изпълнен с благодарност за настъпилия покой.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Изтегнат на дивана, вперил поглед в кремавия таван, без да си внушава че си почива, Ланиер премисляше малкото, което му беше известно.
Жилището, което им бяха отредили, бе разположено в покрайнините на въртящия се цилиндричен квартал, наречен Аксис Надер — общо пет апартамента свързани с коридор, всеки един със спалня, баня, кабинет, а в дъното на коридора имаше обща кухня и всекидневна. Центробежната сила на това ниво беше малко по-слаба, отколкото на повърхността на Камъка. Външната врата беше заключена, нямаше и прозорци, макар че в стаите бяха разположени илюзорни отвори, в които се проектираха идилични земни пейзажи.
Някой изглежда бе положил значителни усилия, за да придаде на стаите уютен и близък до техните представи изглед. От цялата тази бъркотия Ланиер си вадеше извода, че тук ги имат за важни гости. Дали наистина бяха гости, или затворници все още не можеше да се определи на този етап.
Той изви глава към ниската масичка, на която бяха разхвърляни списания, вдигна един брой на „Щерн“ и го прелисти, без да се съсредоточава в съдържанието. Очите му неусетно се плъзнаха по стените на апартамента, спирайки се на отделните по-интересни детайли — красиво изработената стъклена ваза в ъгъла на бюрото, покрита със златисти и червени орнаменти, разноцветната дамаска на дивана, подредените по рафтовете книги и купчината дискове в ебонитово-черното чекмедже.
Тъкмо се готвеше да остави списанието на масичката, когато си спомни, че не беше погледнал датата. Оказа се 4 март 2004 г. Преди повече от година. Откъде ли са го взели?
Както и всички мебели в апартамента.
— Може ли да вляза? — попита Патриша. Вратата на апартамента стана прозрачна и той забеляза, че стои в коридора. Ако се съдеше по изражението й, тя не го виждаше.
— Да, моля — покани я Ланиер.
Тя продължи да пристъпва нетърпеливо.
— Гари, вътре ли си?
Ланиер осъзна с изненада, че не го бе чула. В пространството пред вратата изплуваха някакви символи, които бързо се меняха — странни и непонятни драскулки, които Патриша бе нарекла проекции — цели изречения и смислови понятия, събрани в единични символи. Ланиер стана, доближи вратата и изведнъж някакъв безполов и мелодичен глас го запита:
— Имате посетител, господин Ланиер. Ще разрешите ли на Патриша Луиза Васкес да влезе?
— Да, моля, пуснете я — рече той. Вратата изгуби прозрачността си и се плъзна встрани.
— Здравей — каза тя. — След половин час се събираме всички — имаме среща с жената, която видя в хангара. Олми каза, че тя е нашата адвокатка. Исках първо да обсъдя някои неща с теб.