Ала тук нещо не беше наред. Пред входа на библиотеката се бяха скупчили разтревожени руски войници. В мига, когато зърнаха приближаващите Фу и Чанг, те залегнаха на площада и насочиха автоматите си към тях. Фу вдигна инстинктивно ръка, а Чанг се дръпна назад, готова да побегне.
— Почакай, мила — прошепна Фу.
— Какво правят онези?
— Не зная. Но по-добре да избягваме резките движения.
Двамата останаха неподвижни в продължение на няколко сякаш безкрайни минути, а през това време руснаците разговаряха шепнешком. Разнесе се нова гръмка командна, те се изправиха и метнаха автоматите на рамо.
— Можем ли да продължим? — попита Чанг.
— Не, опасността още не е отминала.
През площада към тях се приближаваха двама руснаци. Спряха на десетина метра от тях.
— Говорите ли руски? — запита единият.
— Аз говоря — отвърна Чанг. — Но английският ми е по-добър.
— Мой английски ужасен — демонстрира ограничените си познания руснакът. — Вие сте китайци?
— Да. Излязохме на разходка — обясни Чанг. После разговорът продължи на руски.
— Аз съм старшина Рожденски, а това е старшина Фремов. Нещо странно се случи в библиотеката, но не знаем какво. Забранено ни е да допускаме когото и да било наблизо, на всичко отгоре сградата затвори вратите си и не можем да проникнем вътре.
— Имате ли представа какво точно е станало? — попита Чанг с престорено любопитство.
— Не. Чухме изстрели, а после черната… стена се затвори и сега не помръдва.
— Но кой е стрелял?
— Не знаем — рече Рожденски и хвърли обезпокоен поглед на Фремов. — Свързахме се с нашите началници в четвърта кухина, но те все още не са пристигнали.
— Добре, ще ви помогнем с каквото можем — рече Чанг. — Ако пък настоявате, ще си тръгнем веднага.
— Не… опитайте вие да отворите вратата. Може да ви звучи смешно, но не знаем какво да предприемем… — Рожденски вдигна рамене и изведнъж забеляза, че един от войниците все още държи китайците под прицел. — Имате ли оръжия? — попита той и погледна назад.
— Не. Ние сме учени.
Рожденски извика на войникът да прибере автомата.
— Не познаваме добре това място — обясни той. — Честно казано, обстановката доста ни изнервя. Особено сега. Нашите офицери влязоха вътре — търсят един беглец. — Той се намръщи, осъзнал, че разкрива твърде много пред непознатите. — Моля, последвайте ни, за да проверим дали вратата няма да се отвори пред вас.
Докато вървяха към библиотеката, заобиколени от руснаци, Чанг обясни на Фу какво се е случило. Фу доближи черната стена и опря длани в гладката повърхност, разперил пръсти.
В стената, според разказите на предишните посетители, трябваше да се появи отвор. Но тя не помръдваше. Той направи крачка назад и отпусна ръце.
— Съжалявам — промърмори Фу, — но изглежда, че…
Внезапно от стената бликна поток от ниски, вибриращи звуци, последвани от глас.
„Влизането на външни лица забранено — боботеше на чист руски език гласът. — Влизането на външни лица забранено. Моля, сигнализирайте незабавно медицинската и полицейската служби. Влизането — забранено.“
Съобщението беше повторено на английски и китайски.
Войниците отскочиха назад и насочиха оръжията си.
— Изглежда вътре се е случило нещо — обърна се Чанг към Рожденски като се стараеше да говори със спокоен глас. — Струва ми се, че ние също трябва да съобщим на нашите началници. Не смятате ли? — тя погледна руснака с присвитите си очи, а лицето й бе като изваяна маска на безстрастно равнодушие. Фу неволно й се възхити заради самообладанието. За първи път я наблюдаваше в кризисна ситуация.
Старшина Рожденски помисли върху предложението, поклати отрицателно глава, после разкърши напрегнатите си рамене и попита:
— Какво ще правим, ако въобще не се отвори?
— Трудно е да се каже още сега.
— Но вътре са нашите командири — всички.
Чанг продължаваше да го гледа втренчено.
— Добре… съгласен — склони накрая Рожденски. — Можете да си вървите и да повикате вашите началници.
— Благодаря ви — кимна Чанг. Тя хвана Фу за ръка и двамата поеха през площада.
— Странно — прошепна Чанг, като въртеше учудено глава. — Много странно.
— Ти беше чудесна — похвали я Фу.
— Благодаря — тя се усмихна щастливо.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
След като зарови парашута, той се излегна в гъстия треволяк недалеч от пътя. Наоколо миришеше на гора, не му оставаше нищо друго, освен да чака камиона, който щеше да го върне обратно в Подлипки. Или не — може би в базата в Монголия, през 83-та?