Патриша не отговори. Отстъпваше бавно към вратата на спалнята.
— Поръчано ми е да узная откъде си дошла. Дори ми платиха в аванс, при това за пълно разследване. Няма да си тръгна, докато не ми кажеш.
— Кой те нае? — викна му тя, съвсем изплашена.
— Я почакай малко… разговаряме на английски от двадесет и първи век — по-точно на американски. Крайно изненадващо. Само най-фанатизираните американофили са в състояние да изучат така добре езика, както го владееш ти. Но защо някой ще се интересува от един американофил? — Образът я последва в спалнята. — Всъщност, не ми плащат за да си играя на предположения. Я казвай.
Патриша изтича при входната врата и й нареди да се отвори. Вратата отказваше да се подчини. Тя изхлипа, после се извърна към образа и си наложи да запази самообладание.
— Какво… какво ще получа в замяна? — попита тя. — Ако ти кажа?
— Ще се споразумеем.
— Искам да седна.
— О, не бих могъл да ти попреча. Не съм чак толкова зъл.
— Ти си призрак — заяви неочаквано тя.
— Далеч повече, отколкото другите призраци, които срещаш — последва странният отговор.
— Как се казваш?
— Никак за момента. Имам следа, но не и име. А ти?
— Патриша.
— Доста рядко именце.
Изведнъж тя си спомни на кого й приличаше лицето. Хрумването беше не само неочаквано, но дори смешно.
— Аз наистина съм американка — каза тя.
— Колко процента? Някои се хвалят, че са три, дори четири процента американци, макар че ако се вярва на статистиката, това е само фукня…
— Сто процента. Родена съм в Калифорния, Съединените Американски щати. В Санта Барбара.
Изображението потрепна.
— Нямаме много време, Патриша Луиза Васкес. В това, което казваш, няма никакъв смисъл, но изглежда, че вярваш в него. Как си успяла да се запазиш така чиста и необременена?
— Там откъдето идвам — откогато идвам — тя пое дълбоко въздух — човек няма друг избор. — Патриша поклати глава. — Аз зная кой си ти. Приличаш на Едгар Алън По.
На лицето на злосторника се изписа изненада.
— Странно, че се досети. Наистина странно. Познаваш ли По?
— Разбира се, не — отвърна Патриша и за първи път от началото на разговора забрави страховете си. — Чела съм го. Той е умрял много отдавна.
— Избрах го за мой душевен настойник. Какъв невероятен ум! — Мъжът се обгърна в облак от бързоменящи се пикти — погребални церемонии, потъващи кораби, водовъртежи и арктически ледове. — Патриша Луиза Васкес познава По. И твърди, че идва от Америка през двадесет и първи век. Изумително. Ще трябва да си вървя. Питай ме, каквото искаш да знаеш, а после аз ще ти задам още един въпрос.
— Какво ще правят с нас?
— С вас. И други ли има?
— Още четирима. Какво ще ни сторят?
— Наистина не зная. Ще се опитам да открия. А сега — последният въпрос от моето посещение. Какво те прави толкова ценна за тях?
— Това, което ти казах преди малко. — За своя изненада тя откри, че вече не се бои от него. Злосторник, дух, или какъвто и да беше, той бе съгласен да й помогне, а тя не виждаше никакви причини да се доверява на хората, които я бяха отвлекли.
— Двамата с теб можем да си помагаме. Знаеш ли, че част от твоята информационна система е блокирана? Държат те тук въпреки волята ти, на това отгоре ограничават достъпа ти до информацията. Ако им кажеш, че съм идвал тук, няма да мога да се върна отново при теб, нито да отговоря на въпроса ти. Помисли върху това. До следващия път — приключи разговора злосторникът и изчезна. Едва сега апартаментът възстанови гласа си.
„Сер Васкес, добре ли сте? Имаше известни смущения…“
— Разбрах — отряза Патриша.
Тя прехапа замислено юмрук, сетне поклати глава.
— Не — промърмори тя. — Това е дребен проблем. — Образът я беше изплашил, ала същевременно й бе съобщил някои доста ценни неща. Съмняваше се инцидентът да е част от някакъв експеримент, или проверка. Значи това бе една възможност да се сдобие с важни сведения… — Сигурно е станало късо съединение, или нещо подобно.
Стаята отговори едва след няколко секунди:
„Ще се погрижим повредата да бъде отстранена. Желаете ли нещо?“
— Не, благодаря ви — поклати глава Патриша. Тя погледна към пиктора, после отново захапа юмрук.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Илин Таур Енгъл, президент-министърът на Безкрайния Хексамонов Възел, обитаваше просторен апартамент в една от шестте вентилационни шахти на Централния град, дълбоко под нивото на ширналите се Дебри. Макар никога да не беше мечтал за свой собствен дом, сега Олми завиждаше на президент-министъра. Тук цареше такава неповторима атмосфера на уединение и спокойствие, а апартаментът бе украсен с неповторима фантазия и изтънчен вкус.