Но въпреки това не беше аскет. Просто не изпитваше нужда от лукса, нито пък осъждаше онези, които го използваха.
Седеше в средата на своя снежно-бял кабинет и очакваше да бъде да бъде открита интересуващата го следа. Олми беше програмирал своя следотърсач така, че по манталитет да напомня една древна земна порода кучета, наречени късокосмести териери, като бе добавил необходимата част от своята собствена индивидуалност. Полученият като краен продукт следотърсач бе невероятно упорит и способен и рядко го разочароваше.
Според законите на Аксисград, ловът на злосторници в Градската памет бе разрешен във всички сезони. Гражданите нямаха право да изтриват засечените злосторници, но можеха да ги притискат натясно и да се обръщат към службата за бърза инактивация.
Олми не се интересуваше от последното. Искаше само да държи злосторника под око, да го притиска лекичко, но същевременно да поддържа в него вярата, че все още е на свобода. Този път имаше работа с невероятно обигран злосторник, надживял десетки дуели, някои с продължителност над десетилетие, което в мащабите на Градската памет се равняваше на виртуално хилядолетие. Нямаше постоянно име, нито характерна диря и изглежда сам бе конструирал личността си, така че да бъде едновременно действен, неуловим и достатъчно егоистичен, за да се стреми към надмощие в дуелите.
За първи път следотърсачът бе засякъл злосторника в апартамента на Патриша, но Олми му бе наредил да се скрие, за да внуши но злосторника, че е успял да се измъкне безпрепятствено.
Олми познаваше добре манталитета на типичния злосторник. Преобладаващото мнозинство от тях се бяха родили през завършващия етап от създаването на Градската памет — продължило като цяло над петстотин години и започнало още в град Шишарк, далеч преди да бъде открит Пътят.
По същество това бяха млади, способни престъпници, открили един или друг начин да заобиколят крайното наказание, което се прилагаше само при особено тежки престъпления — рециклиране на тялото и инактивиране на съхранената в паметта личност. Най-често прилаганият метод бе да се направи нелегално копие на индивидуалната схема, което да остане неактивирано — в случай, че заловеният престъпник бъде осъден на пълно унищожаване, нелегалният дубликат се активира, гарантирайки продължаване на съществуването.
По-късно тези „злосторници“ вземаха дейно участие в най-различни по характер престъпни мероприятия, някои от които завършваха с прояви на насилие, каквито в Аксисград не бяха наблюдавали още от времето на бунтовете на ортодоксалните надерити в Александрия. Накрая повечето бяха заловени, изправени пред съда и осъдени, ала като резултат от това в Градската памет се активираха нови, крайно опасни и антисоциално настроени престъпни елементи. С течение на времето специално подготвени агенти на Хексамона съумяха да убедят по-известните злосторници, че най-добрият начин да си прекарват времето би бил да участват в дуели — по време на които да издирват и унищожават други злосторници. Макар и частично, това бе едно добро решение на проблема. Идеята с дуелите се хареса и само след десетина години половината от злосторниците бяха елиминирани от техните събратя по съдба.
Ала немалък бе броят на оцелелите и те бяха най-хитрите, най-изобретателните и следователно най-опасните.
През последните години една от най-сериозните задачи, стоящи пред Възела, бе да се осигури пълна безопасност на Градската памет за всички ползващи я граждани. В тази насока Възелът все още не можеше да се похвали с някакъв прогрес — всички опити срещаха упорита съпротива от страна на различни движения.
Олми си даваше ясна сметка колко рисковано е наемането на злосторник. Наемателят, наричан патрон на злосторника — едва ли би могъл да разчита на лоялност. Известно бе, че злосторниците остават верни само докато задачата им носи някаква конкретна изгода, или събужда интереса им.
За тази цел, Олми бе осигурил на злосторника напълно свободен достъп до няколко лични информационни банки, като същевременно бе взел всички необходими мерки никой да не разбере за това, най-вече самият злосторник.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Мракът в библиотеката се разсейваше бавно, давайки време на очите да привикнат. Павел Мирски премигна и огледа залата и залепените по стените капки.
Първият му импулс бе да прецени степента на пораженията, които бе нанесъл Виелгорски с безразборната си стрелба. Нямаше такива. Всички монитори бяха непокътнати. Мирски докосна с пръсти лицето си, опипа бузата, после брадичката. Никакви белези. Тъничък шепот вътре в главата му напомни, че използва част от мозъка, която не беше оригинална.