— Хората в наше време не са се променили особено — отбеляза Рам Кикура. — Не им стига само да ви видят на своя пиктор. Всъщност, предполагам, че поне една трета от присъстващите са призраци — пиктирани изображения, с разположен в средата монитор. Хем ви гледат, хем и тях ги виждат.
— А къде е Алиса? — изсумтя Хайнеман.
— Коя Алиса? — попита Рам Кикура.
— Само Алиса — отвърна Хайнеман. — Все ми се струва, че съм в Страната на чудесата.
— Да не сме забравили някой? — попита кметът и ги погледна обезпокоено.
— Не — поклати глава франтът и се засмя носово.
Пътуването продължи половин час, през който изминаха петдесет километра между Аксис Надер и Централния град. Тук тълпите бяха още по-гъсти — и по-буйни. Някои по-невъздържани посрещачи — главно неоморфи — се опитаха да спрат движещата се съвсем бавно машина, но бяха избутани леко встрани от невидимите щитове на тракционните полета.
Патриша седеше съвсем неподвижно, почти не говореше и само от време на време поглеждаше към Ланиер. На лицето на Ланиер бе застинало изненадано изражение. Той вдигна озадачено вежди, докато разглеждаше някои от по-близкостоящите неоморфи — с издължени змиевидни тела, блестящата като хром кожа; рибоподобни, птици или сфери с блестящи резки, силикатови раковини, дори вариации на човешки тела. Зад него Фарли също се озърташе смаяно.
— Сигурно изглеждаме ужасно примитивно в очите им — промърмори тя, после се озърна. — Така ли се казваше? — попита тя Ланиер.
— Нямам представа — рече той и се засмя смутено. Фарли пъхна ръката си в неговата. Патриша неволно се отдръпна назад.
И какво от това? — мислеше си тя. Май че започвам да ревнувам. Нима толкова бързо забравих Пол? Защо въобще трябва Гари да ми обръща внимание? Той ме потърси само защото бях част от задълженията му.
Тя побърза да спусне завеса пред тази посока на мислите си, зад която усещаше единствено болка, несигурност и вина.
Спряха и ги подканиха да слязат от машината. Към тях се приближиха неоморфният министър на Централния град и сенатор Пресиънт Ою. Пред просторния вход към Заседателната зала на Хексамоновия възел ги очакваше Олми. Вътре в залата цареше пълна бъркотия — наоколо гъмжеше от хомоморфи и неоморфи, някои развяваха над раменете си американски флагчета, а в самия център се издигаха огромни изображения на знамената на Китай и Съединените щати.
Възторжени викове, музика, приветствия, шумотевица.
Хайнеман мигаше объркано и Каролсон го хвана под ръка, докато ги изтласкваха към тракционната пътечка. Пресиънт Ою, по-красива и от най-хубавата жена, която Ланиер бе срещал някога, подаде ръка на него и Патриша, а министърът на Централния град придружи Фарли.
Ланиер забеляза няколко сенатора — или бяха само телесни представители — да носят съветски знамена, със сърп и чук. Неусетно се озоваха в средата на залата. Сенаторите и телесните представители се умълчаха, а изображенията на знамената избледняха.
На подиума се изкачи директорът Хулан Рам Сейджа и съобщи на присъстващите, че почетните гости скоро ще поемат към вратата на франтите, където ще се запознаят с търговските маршрути. След това бяха поканени от сенатор Пресиънт Ою да се запознаят с баща й, който участваше в подготвителните операции по отварянето на вратата при маркировка 1.3х9.
Ланиер бе посочен за говорител на групата. Сули Рам Кикура бе предложила да се възползва от случая и да изрази гласно желанията им. Олми бе възразил.
Ланиер се плъзна неуверено по тракционната пътечка към подиума и сграбчи светещите ръкохватки.
Преди да заговори се огледа на всички страни — дори назад.
— Не е лесно да се обръщаш със слово към своите потомци — започна той. — Макар че… самият аз нямам деца, а и се съмнявам, че сред вас имам и най-далечни роднини. Разбира се, не бива да забравяме и факта, че произхождаме от различни вселени. Да си призная честно, чувствам се като туземец зърнал самолет, или космически кораб. Ние сме толкова далеч от вашия свят, а вие ни посрещнахте с открито сърце, сякаш се завръщаме у дома…
Той зърна лицето на Патриша, на което се четяха смесица от страх и неясно очакване. На какво?
— Но мястото, което наричаме свой дом, сега е превърнато в руини. Ето че мъката ни обединява. За вас историята на Смъртта е далечно минало, за нас пресен и болезнен спомен. Все още страдаме от загубата на нашите близки, на живота, който познавахме и вероятно няма да се преборим с мъката си докато сме живи. — Едва сега Ланиер осъзна какво точно иска да им каже, сякаш бе подготвял речта си подсъзнателно от дълго време. — Земята е наш дом — ваш дом, ваша люлка, също както и наша. Сега тя е превърната в гробница, в страна на страданията и никой от моите колеги и приятели не е в състояние да завърти колелото назад… Но вие можете. Щом ни посрещате с почест, щом ни превръщате в свои знаменитости, защо да не ни помогнете? Земята отчаяно се нуждае от вашата подкрепа. Може би заедно с вас ще напишем историята отново и ще поправим грешките. Да се завърнем заедно у дома — завърши той и почувства, че на гърлото му е заседнала буца.