Настанен в първата редица от кресла, Олми го слушаше внимателно, но кимна само веднъж. Зад него, във втория ред, седеше Олиганд Толер, адвокатът на президента и слушаше с равнодушно изражение, скръстил ръце.
— Хайде да се завърнем у дома — повтори Ланиер. — Вашите предци се нуждаят от вас.
ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Плетнев подпря брадвата на ствола, въздъхна шумно и изтри влажното си чело с груба кърпа. На няколко метра от него насечените трупи бяха подредени една върху друга, в очакване да бъдат сковани за стена на поредната барака. През последните дни Плетнев бе участвал в най-различни мероприятия — бъркане на кал, за замазване процепите в стените и разчистване на нови терени.
Зад него стояха със скръстени ръце Анековски и Гарабедян. Двамата оглеждаха района.
— Да не искате да кажете, — заговори Плетнев, след като си пое дъх, — че се е променил дотолкова, та не бива повече да му вярваме?
— Той не се интересува от управлението на лагера — каза Анековски. — А нас държи встрани.
— Встрани от какво?
— Първо, — продължи Анековски — отнася се със сподвижниците на Виелгорски, сякаш са деца, направили невинна беля, а не опасни съперници.
— Е, намирам го за мъдро. Кой би могъл да се закълне, дали са отишли при Виелгорски доброволно?
— И това не е единственият проблем — заяви Анековски. — Често напуска лагера, взима влака за библиотеката и прекарва дълги часове в залата. Видът му е объркан. Според мен, някой е пипал в мозъка му.
Плетнев погледна Гарабедян.
— Какво ще кажете по въпроса, другарю майор?
— Вярно е, че не е същият — призна Гарабедян. — Самият често го повтаря. Непрестанно твърди, че бил умрял. А после го възкресили. Тук има нещо нередно.
— Може ли да се каже, че той все още е генерал Павел Мирски?
— Защо питаш? По-добре кажи според теб добър началник ли е — предложи Анековски. — Всеки от нас би се справил по-добре.
— Недоволен ли си от преговорите с американците? — попита Плетнев.
— Не бих казал — поклати глава Гарабедян. — Всичко там върви гладко.
— Тогава, не разбирам от какво се оплаквате. С времето ще се нормализира. Прекарал е тежка травма — и доста загадъчна. Нищо странно, че това го е променило.
Анековски се намръщи и поклати глава.
— Не ми харесва това, че не се допитва до нас. Взе много погрешни решения.
— Но и много правилни — настояваше Плетнев. — Той убеди американците да ни допуснат отново в градовете.
— Този човек не е с всичкия си! — извика гневно Анековски. — Самият той признава, че не е същият… че не е онзи генерал, на когото трябва да се подчиняваме.
Плетнев втренчи поглед в лицето му, после вдигна очи към плазмената тръба високо над тях.
— А какво, според теб, щяха да направят за нас Виелгорски и Язиков? Нищо. Само щяха да объркат нещата. А нас тримата — да ни разстрелят. Вижте какво, да не търсим дявола там, където го няма. Дори Мирски да е дявол, той е на наша страна.
— Той е агне, а не дявол — възрази Гарабедян. — Вярно, че ми е приятел, но…
Плетнев го погледна въпросително.
— Добре де, просто не знам как ще постъпи в кризисен момент.
— Мисля, че кризата остана назад — каза Плетнев. — Хайде стига сме дрънкали. Само люшкаме лодката, в която седим. Оставете ме да си сека на спокойствие.
Гарабедян кимна, пъхна ръце в джобовете и бавно пое към гората. Анековски остана да седи на едно отсечено дърво, загледан в Плетнев.
— Знаеш ли, има мнение да те издигнем за наш водач — произнесе тихо той. — Никой не желае злото на генерал Мирски.
— Отказвам — каза Плетнев без да вдига глава.
— Ами ако той се побърка?
— Няма — успокои го Плетнев.
— Къде сте? — извика за кой ли път Мирски.
Стоеше в средата на редицата от кресла в библиотеката, а наоколо бликаха подобно на фонтани колони с информация. Бузите му бяха зачервени и влажни, а вратът го сърбеше от гняв и отчаяние.
— И вие ли сте мъртви, като мен? Екзекутираха ли ви?
Никакъв отговор.