Няколко часа залата остана пуста. В това време Мирски започна да осъзнава колко безсмислен е първоначалният му план. Почти сигурно бе, че всеки миг ще се появят нови посетители. Трябваше да осъществи замислената екзекуция тайно, иначе последствията щяха да бъдат непредвидими. Не съумее ли да унищожи напълно телата на тримата политически, вероятно те щяха да бъдат възкресени също като него, а той на свой ред щеше да прекара деветнадесет дни в помещението за задържане. И после всичко щеше да започне отначало — един безумен кръг на насилие, сякаш роден от болното въображение на Гогол.
Той изтича при стената, зад която се намираха — засега в безсъзнание — тримата политически офицери — опря автомата на пода и се огледа замислено.
— Аз не съм човекът, когото убихте — произнесе Мирски. — Защо трябва да ви отмъщавам?
Дори и да чувстваше, че е същият, това можеше да е самозаблуждение. Защото най-сетне имаше възможност да направи онова, за което бе мечтал от години. Вероятно инцидентът бе пробудил в него отдавна забравеното желание, разрушавайки същевременно някаква ирационална част от съзнанието му, отговорна за доскорошното подтискане на импулса.
Мирски винаги бе мечтал за звездите, но не желаеше да ги получи с цената на своята душа. А да работиш в съветската система, означаваше непрестанно да бъдеш изправен срещу хора като Белорезки, Язиков и Виелгорски. Такива като тях изпълваха страниците на руската история — завистливи лакеи или деспотични управници.
Време беше да разкъса порочния кръг. Може би втора възможност нямаше да му се отдаде. Вече бе изпълнил дълга си — веднъж бе загинал в името на своя народ. Ех, ако генерал-майор Сосницки бе издържал… Но тогава Мирски нямаше да е на неговото място.
Той напусна сградата на библиотеката и взе влака за четвърта кухина. Там събра необходимите припаси в каросерията на един камион — никой не го попита за намеренията му, дори Плетнев, който го следеше от известно разстояние с изненадано изражение на лицето.
„Обзалагам се, ще се радват, когато узнаят, че са се отървали от мен — помисли си Мирски. — Нека се занимават с дребните си интрижки. А политическият триумвират може отново да заеме полагащото му се място. Твърде дълго бях спънка…“
Все пак, длъжен бе да остави прощална записка на Гарабедян:
Виктор,
Тримата политически скоро ще се върнат. До четиридесет и осем часа ще се появят в библиотеката на трета зала. Ако желаете, приемете ги като ваши ръководители. Аз повече няма да им преча.
Мирски остави бележката в палатката на Гарабедян.
После се отправи към все още неизследваната част на гората. Там го очакваше така желаната самота — можеше да построи сал, с който да се добере до просторния горист остров в средата на езерото, или просто да се скита из пущинаците, които се виждаха на петдесетина километра пред него.
А после щеше да решава какво да прави.
Но не смяташе да се връща.
ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Вътрешният дизайн на поточния кораб, натъпкан с местни знаменитости и важни клечки, бе по-главозамайващ дори от интериора на кораба на Олми. Стените се преливаха от перлено черно до мидено сиво, помещението нямаше никакви ъгли, или ръбове, беше достатъчно просторно и обгръщаше плътно както самия поток, така и скритите отдолу двигатели. В кабината непрестанно се качваха и слизаха същества с най-невероятни форми, фотопиктираха присъстващите и ги заговаряха на китайски и английски. Някои отпиваха по глътка от носещите се свободно из въздуха електростатични глобуси с напитки, които по неведоми начини избягваха сблъсъка с пасажерите, сякаш бяха надарени с разум и балетна грациозност.
Ланиер най-сетне бе започнал да привиква с така често срещаните тракционни полета. Фарли се справяше далеч по-умело — тя сякаш бе родена гимнастичка. Кой знае защо, Ланиер се дразнеше от несръчността си.
— Виж колко е хубаво — възкликна тя, докато се носеше бавно край него, а сетне протегна ръка и спря полета си в светещия виолетов слой на полето.
Хайнеман и Каролсон си помагаха взаимно, докато се промъкваха между хомоморфите и неоморфите, усмихваха се смутено, кимаха и очевидно ужасно се бояха, да не нарушат някое неведомо правило на етикецията. Всъщност каквото и да стореха, щеше да предизвика само усмивки на симпатия. В края на краищата, те бяха „старомодни чудаци“.
Патриша стоеше малко встрани, притиснала към гърдите си раницата с компанела, процесора и мултиметъра. Колкото и да й се искаше, не оставаше напълно незабелязана.