Сули Рам Кикура се приближи към нея и прекъсна трескавите снимки на някакъв непознат неоморф, с кожа от черен хематит. Мъжът се извини пред Патриша с лаконична серия от пикти. После — използвайки очевидно само преди минути придобитите познания по английски — той потъна в сложна дискусия за икономиката от първата земна епоха. Междувременно Кикура трябваше да се намеси в поредното неудобно положение — две стройни и доста привлекателни жени почти незабележимо избутваха Ланиер встрани от групата. Жените бяха облечени в плътно прилепнали разноцветни трика с дълги опашки, които се спускаха между изящните им крака. Отдалеч приличаха на златни рибки. Фарли показваше явно раздразнение от поведението им, но изглежда не знаеше как да постъпи.
Няколко минути Патриша слуша търпеливо излиянията на мъжа, а после го прекъсна с думите:
— Нищо не разбирам от тези въпроси. Моята специалност е физиката.
Мъжът я погледна за миг и тя имаше чувството, че долавя звука на мигновено прещракващия на нова вълна имплантат в главата му.
— Да, великолепно. По ваше време тази наука е била в зародиша си…
Олми застана между двамата и пиктира някакво послание, което Патриша не можа да схване. Мъжът се отдръпна възмутено, а лицето му се зачерви.
— Май идеята не се оказа много удачна — промърмори Олми, докато я насочваше към мястото, където франтът разговаряше с двама неоморфи. Единият от тях се оказа директорът на Възела, Хулан Рам Сейджа.
— Предполагам, че с течение на времето ще привикнем — отвърна Патриша. Защо, всъщност, трябва да привикваме? — запита се тя. Не смяташе да остава задълго.
— Сер Рам Сейджа, — произнесе франтът и се обърна към тях. — Ето я и нашата почетна гостенка. — Странично разположените очи на франта сякаш излъчваха вродена добронамереност. Може би заради тях пропусна да се разсърди за малко натруфеното „почетна гостенка“.
— Да знаете откога чакам подходяща възможност да си побъбря с вас някъде далеч от шумотевицата — заяви Рам Сейджа. — Всъщност, моментът едва ли е удачен…
Патриша втренчи поглед в лицето му, проектирано някъде по средата на сферата, която изпълняваше ролята на тяло. Имаше странното усещане, че е на обиколка из Дисниленд и всичко наоколо, колкото и необичайно да изглежда, има напълно рационално обяснение. Трябваше да мине известно време, преди да се освободи от почти хипнотичното усещане и да промърмори:
— Да, сигурно е така.
— Ще видите, че Тимбъл, моят свят, ще ви хареса — намеси се франтът. — Ние сме стари клиенти на Хексамона. Вратата ни е сигурна, създадена е много отдавна.
— В най-скоро време ще се прехвърлим там — увери я Рам Сейджа. — До вратата на франтите се пътува само четири часа — тя е на маркировка 4х6. След това ще разполагате с цели два дни за да разгледате техния свят. Надяваме се, че президентът ще може да се освободи от съвещанието и да ви посрещне.
Маркировка 4х6 — това означаваше четири милиона километра надолу по коридора. За тях сигурно е един хвърлей разстояние, помисли си тя. На всеки хиляда километра щяха да се преместват с една година напред във времето, за всеки милиметър, за всяко проникване в алтернативните вселени…
Колко по-близо щяха да са до дома?
— И аз очаквам с нетърпение срещата — с президента и с Тимбъл — заговори тя.
— Очакват ни в носовата част — предупреди я Ланиер, до който стоеше Фарли. Хайнеман и Каролсон вече се промъкваха напред. Тълпата се разтваряше пред тях, никога досега Патриша не бе виждала толкова много усмихнати лица, нито пък бе чувствала такъв интерес към своята скромна личност. Мразеше всеки миг от тържеството. Искаше да избяга и да се скрие.
Тя опипа писмото на Пол, сгънато в джоба на комбинезона си и последва франта и Олми към носовата част на поточния кораб.
Там ги очакваше сенатор Ою, придружена от трима надерити, хомоморфи от Аксис Торо, по занятие — историци. Те се усмихнаха и направиха място за петимата. Капитанът на поточния кораб, неоморф с масивно телосложение, което от половината надолу наподобяваше туловище на змия, се присъедини към почетната група.
— Честта да даде начало на нашето кратко пътешествие принадлежи на първия гост на Аксисград — произнесе тържествено капитанът. Патриша пое ръката му и се прехвърли в носовия отсек. — Госпожице Васкес, ще бъдете ли така добра? Достатъчно е наредите на кораба и той ще потегли.
— Да тръгваме — произнесе тихо Патриша.
Върху стената на тунела, встрани от тях, се появи прозрачен кръг, зад който се виждаше широка панорама на Пътя. Далеч долу се мяркаха магистралите с мъждукащите светлинки и терминалите на функциониращите врати. Пулсиращата в розово сияние сингуларна изчезваше под търбуха на носовия отсек, но въпреки това липсваше каквото и да било усещане за движение.