— Аз ще се поразходя — обяви тя и погледна към Ланиер. — Освен ако не настоявате да сме заедно.
— Не. Тук сигурно сме в безопасност. Тръгвай.
Ланиер я проследи с поглед, докато се спускаше по пясъка, сред излежаващите се хомоморфи. Имаше дори няколко опасани с колани неоморфи. Той поклати глава и се засмя.
— Все едно, че сме в Акапулко. А това там са литнали балони.
Фарли го прегърна през кръста.
— Никога не съм била в Акапулко, но не вярвам там небето да има подобен цвят.
— Влюбени канарчета — рече Каролсон и погледна с укор Хайнеман. — Ти никога не си бил толкова нежен към мен.
— Аз съм инженер — отвърна Хайнеман. — Не съм свикнал да глезя, а да поправям.
— Такъв си, вярно е — рече Каролсон.
— Божичко, чуйте само какви безгрижни глупости дрънкаме — възкликна Ланиер.
— Само не и Патриша — отбеляза Каролсон. — Хич не й беше приятно, когато вие двамата се прегръщахте. Според мен тя ревнува, Гари.
— Уф — изпъшка Ланиер и се загледа в синьо-зеленото море и отсечения като с нож хоризонт. — За мен тя беше и си остава една загадка.
— Не и за мен — добави Фарли. Всички се извърнаха към нея. — Мисля, че поне малко я разбирам. И аз бях като нея — самовглъбена и мъдра. Упорита. Животът ми се струваше отвратителен, докато не реших да живея нормално и да се радвам на околния свят. Май че по онова време бях на двадесет и четири, или двадесет и пет.
— Утре тя ще навърши двадесет и четири — съобщи им Каролсон.
— Има рожден ден? — попита Фарли.
Каролсон кимна.
— Казах на Олми и му обясних как се прави тържество. Той хареса идеята. Изглежда тук нямат рождени дни. Твърде малко от тях са родени по биологичен път. Имат зрелостни празненства и тържества по най-различни други поводи — най-вече в Аксис Надер. Изглежда за тях остаряването няма същото значение, каквото му отдаваме ние.
— И какво ще представлява нашето тържество?
— Предложих да го организираме в тесен кръг — нашата група, Олми, Рам Кикура. Той се съгласи.
— Ленър, ти си едно малко чудо — похвали я Ланиер, като несъзнателно възприе тона на Хофман. Каролсон се усмихна смутено.
— Всички сме се побъркали — подхвърли Хайнеман, втрещил очи в нея. — Напълно.
Патриша бе изминала не повече от половин километър по плажната ивица, когато зърна точно пред нея, на брега, Олиганд Толер. Носеше къси панталони и шарена хавайска риза, краката му бяха мускулести и леко изкривени навътре.
— Харесва ли ви? — попита я той и се завъртя като професионален модел.
Патриша се изцъкли изненадано. Не знаеше какво да каже.
— Доста се постарах — продължи той, очевидно доволен от предизвикания ефект. — Бих желал да разговарям с вас, ако не възразявате.
— Наистина, не зная… — колебаеше се тя.
— Въпросът е важен. За всички вас.
Тя не отговори, а продължи да го разглежда, свела глава.
— Ако искате, можем да продължим разходката — предложи Толер. Искам да ви обясня някои неща, преди да се срещнете с президента. Ако разбира се той намери време да се срещне с вас.
— Да вървим, тогава — кимна тя и го заобиколи. Толер ускори крачка и я застигна.
— Ние не сме врагове, Патриша. Каквото и да ви е казал Олми…
— Олми не е казвал нищо лошо за който и да било — прекъсна го Патриша. — Не съдете само по моето поведение. Толкова много ми се събра напоследък. Не виждам причини да съм щастлива.
— Напълно ви разбирам — кимна адвокатът, докато вървеше редом с нея. Никой от разхождащите се по плажа изглежда не намираше за странно, че адвокатът на президента разговаря с жена от далечното минало. Не им обръщаха никакво внимание. — Знаете ли, това е любимият ми курорт. Често прескачам насам. Напомня ми какво е да си човек… дали ме разбирате?
— Помага ви да усещате реалността — подхвърли тя.
— Да. И да се освободя от проблемите — поне за известно време. Само че този път почивката ми ще е свързана с работа, а и ще бъде съвсем кратка. Не можем да останем повече от два дни. Ще се опитаме да си осигурим подкрепата ви… Патриша? Мога ли да ви наричам така?
Тя кимна.
— Събитията от последните дни показват, че в момента вие и вашите хора притежавате огромно влияние. Нямаме намерение да го използваме в наша полза — правителството никога не е прибягвало до подобни средства.
Двамата спряха в началото на естествен базалтов вълнолом, сочещ навътре в морето. Патриша вдигна глава и зърна в небето мъничък блестящ метеор, който се носеше под ъгъл спрямо хоризонта. Този път ги нямаше разрушителните лъчи — изглежда метеорът бе твърде дребен, за да изисква подобно внимание.
— Ние помогнахме на франтите да монтират защитната инсталация „Небесно копие“ — обясни Толер. — Когато отворихме вратата, те бяха някъде в ранната атомна епоха. Започнахме с интензивна обмяна на информация, създадохме трайни връзки на базата „клиент-патрон“ и им дадохме всичко необходимо, за да защитават своя свят от кометните и метеорни дъждове.