— Разбира се. Ще ви правя компания.
Тя се усмихна, но мислите й бяха далеч. Почти не разговаряха по пътя назад. Патриша усещаше как в нея постепенно се заражда познатото състояние на напрегнато себеотдаване, на преосмисляне на чутото и наученото през призмата на нейните разсъждения. Тя надникна в стаята на Ланиер, извини се, сетне се прибра в своята стая, излегна се и затвори очи.
Толер поздрави останалите членове на групата и им обясни, че двамата с Патриша обсъждали някои особено важни въпроси. След като излезе Ланиер почука на вратата на Патриша, но отговор нямаше.
— Патриша? — повика я той.
— Да — отвърна едва чуто тя, търкайки уморено лице.
— Добре ли си?
— Сега си почивам. Ще дойда за вечеря.
Той погледна часовника, до следващото хранене оставаше близо час. Върна се в своята стая.
— Как е тя? — попита Каролсон.
— Каза, че нищо й няма. Май беше задремала.
— Едва ли — поклати глава Фарли. — Питам се, какво ли й е казал Толер?
ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Срещата между тримата, които бяха наследили властта от Мирски, завърши само за половин час. Тя се състоя в бараката на Плетнев, а Анековски остана на пост отвън, за да попречи на евентуалните подслушвачи.
Темата естествено бе записката на Мирски до Гарабедян. Според Плетнев, проблемът който до скоро ги измъчваше, се бе разрешил от само себе си.
Отпърво Гарабедян и Пагодин се колебаеха. Плетнев обаче продължаваше да твърди, че друг избор нямат.
— Вижте, те се опитаха да убият Мирски и бяха затворени за това — заяви той. — Ето, че сега ще бъдат освободени. Не е ли очевидно? За мен е напълно логично.
— И какво ще правим сега?
Плетнев намести в скута си своя верен АКВ. Повечето лазерни пушки бяха с изтощени батерии, а и открай време предпочиташе стрелковите оръжия.
— Дали ще ни арестуват? — попита Гарабедян.
— Досега кого са арестували? — отвърна Плетнев. Пагодин поклати глава.
— Да ги причакаме извън града и да ги премахнем.
— Не ми харесва идеята да ги разстрелваме без съд.
— Че имаме ли друг избор? — ядоса се Плетнев. — Вярно че Мирски остави бележка на теб, но само аз разбирам какво е искал да каже. Виелгорски все още може да разчита на широка подкрепа. Дори без Мирски, ние тримата ще се справим с ръководството. Но върне ли се Виелгорски ще ни застрелят. Така че, ще ги причакаме и ще постъпим както решихме. Съгласни ли сте?
Пагодин и Гарабедян кимнаха.
— Да тръгваме — рече Плетнев. — И да побързаме, иначе току виж сме се разминали.
Мирски изостави камиона на брега, а по-нататък в острова продължи пеша, метнал раницата с провизии на гръб. Гората бе изпълнена с безброй малки езера, които буквално гъмжаха от риба. Вече не се съмняваше, че тук ще оцелее. Горите очевидно са били предназначени за постепенно усвояване и заселване. Сняг валеше рядко, а и валежите не бяха изобилни — колкото да се поддържа растителния свят.
Борбата нямаше да е толкова тежка, колкото очакваше.
Първите няколко дни се изнизаха неусетно, без да се случи нещо особено. Използва ги за да си направи въдица. В докладите на американските биолози за четвърта кухина бе прочел, че почвата изобилства от червеи, а това означаваше, че лесно ще се снабди с необходимата стръв. Скоро забрави предишните си тревоги и дори се чудеше как не е избягал по-рано.
Напоследък все по-рядко навлизаше в неизследваните територии на своята нова душевност. Или беше привикнал с тях, или пък това вече нямаше такова значение за него.
На петия ден, откакто навлезе в гората, той се натъкна на първите признаци, че не е единственият й обитател. Разкъсана опаковка от руски продоволствен пакет, както и няколко пластамови контейнери с английски надписи му подсказаха, че и други, от избягалите руски войници, са поели в същата посока. Откритието не го разтревожи. В гората имаше достатъчно място за всички, които търсеха усамотение.
На седмия ден Мирски срещна руски войник в покрайнините на малка поляна. Не го позна, но войникът изглежда знаеше кой е, защото побърза да хлътне обратно в гората.
На осмия ден двамата се засякоха на противоположните брегове на малко езерце и този път войникът не побягна.
— Вие сте сам, нали? — попита той.
— Досега бях — кимна Мирски.
— Но вие сте нашият командир — в гласа на войника се долови отвращение.
— Вече не съм — рече Мирски. — Кълве ли по тези места?
— Слаба работа. Не забелязахте ли, че наоколо е пълно с комари и мухи, които не хапят?
— Да, забелязах.
— Питам се, защо?