— Работа на създателя.
— Интересно, дали по тези места вали сняг?
— Сигурно, един-два пъти в годината. Но не става студено. Не е като в Москва.
— Много ми се ще да завали сняг — продължи войникът. Мирски се съгласи и двамата се срещнаха в тесния край на езерото, а после поеха на разходка из сенчестата гора.
— Американците сигурно щяха да ни кръстят Том Сойер и Хъкълбери Фин — подхвърли войникът, след като пуснаха въдици в близкия поток. — Знаете ли, американците не се оказаха толкова лоши, каквито ги описваха на Земята. Мислил съм да избягам при тях доста преди да хвана гората.
— И защо не го стори?
— Не исках край мен да има хора. Но не съжалявам, че сте тук, другарю генерал — войникът дръпна лекичко въдицата, надявайки се, че е хванал някоя по-едра пъстърва. — Този факт възвърна вярата ми в човека. Значи дори на генералите понякога им писва от всичко.
Войникът, който упорито премълчаваше името си, бе напуснал лагера приблизително една седмица преди Мирски да бъде застрелян в библиотеката. Не знаеше нищо за случилото се, а и Мирски не гореше от желание да му казва.
Постепенно започваше да се чувства като нормално човешко същество, а не като дух, или възкръснал мъртвец. Какво по-хубаво от това, да се любуваш на играта на светлина в потока, да следиш полета на падащия лист, подскачащата в езерата риба? Вече нямаше никакво значение кой е, а само че съществува.
Минаха още два дни и Мирски все по-често се питаше, дали някой ще дойде да го търси. Нямаше да е никак трудно да ги открият с помощта на свръхчувствителни телескопи и инфрачервени датчици, независимо дали щяха да се крият под дърветата или да са на открито. Предполагаше, че тримата замполити вече са на свобода и консолидират силите си — в случай, че Плетнев и другите не са се възползвали от предупреждението му.
Изпитваше слабо любопитство към това как са протекли събитията.
Най-много от всичко му липсваше нощта. Какво ли не би дал да прекара два часа в пълен мрак, да затвори очи и да не вижда нищо — дори слабото сияние на тръбата, които прозираше и през най-гъстите клони. Освен това му липсваха звездите и Луната.
— Как мислите, дали на Земята има оцелели? — запита го една сутрин войникът, докато опушваше пъстърва на малкия огън.
— Не — отвърна Мирски.
Войникът го погледна внимателно и завъртя глава.
— Уверен ли сте?
— Малко вероятно е — поправи се Мирски.
— Дори в щабовете?
— Е, може би. Не съм добре осведомен по въпроса.
— Хъмм — отвърна войникът. После го погледна укорително и подхвърли. — Но пък познавахте Сосницки.
— Не бяхме близки.
— Той беше добър човек, поне така мисля — продължи разсъжденията си войникът, докато почистваше с ловки движения костите на рибата. Той подаде едната половина на Мирски, а главата и вътрешностите изхвърли в храстите.
Мирски кимна, отхапа и се зае да дъвче замислено, но изведнъж зърна нещо сребристо да проблясва в храстите зад гърба на войника. Надигна се, а войникът забеляза изражението му и завъртя глава.
Дълъг метален обект се плъзна плавно между короните на дърветата и замря само на няколко метра от тях. Мирски го разглеждаше с изцъклен поглед. Летящият обект приличаше на руски ортодоксален кръст, но в края на дългото рамо имаше капковидно удебеление. Мястото, където се съединяваха двете греди, сияеше в алено червено, като нагорещен метал.
— Американски ли е? — попита войникът.
— Не мисля — отвърна Мирски.
— Господа — обърна се към тях женски глас на перфектен английски. — Не се безпокойте, нямаме враждебни намерения. Според детекторите единият от вас е телесен представител, наскоро претърпял възстановителна операция.
— Американски е — каза войникът, отстъпи крачка назад и очевидно се готвеше да побегне.
— Кои сте вие? — попита Мирски, също на английски.
— Вие ли сте телесният, който е бил подложен на възстановителна операция?
— Да — кимна Мирски. — Мисля, че съм аз.
Войникът издаде странен гърлен звук и се втурна в гората.
— Аз съм, него оставете на мира.
Между дърветата се появи жена, облечена в черно. В първия момент Мирски си помисли, че е американка, заради униформата — но почти веднага забеляза разликата в стила на дрехите. Косата й бе равно подстригана, ако се изключеха плитките, които се подаваха зад ушите — това съвсем го нямаше в последната мода. Изминаха още няколко секунди, преди да открие, че носът й е без ноздри, а ушите й са малки и закръглени. Жената се изправи пред хромирания кръст и вдигна ръка.
— Вие не сте обитател на Аксисград, нали? — попита тя. — Нито пък ортодоксален надерит.
— Не съм — призна Мирски. — Аз съм руснак. А вие коя сте?