Тя докосна светещия кръст и двамата бяха обгърнати от сияйно зарево.
— Ще ме придружите ли? Събираме всички обитатели на кухините. Нямаме никакви враждебни намерения.
— Всъщност, имам ли друг избор? — попита напълно спокойно той. Можеше ли човек да умре без да изпитва страх?
— Опасявам се, че не — каза жената и се усмихна любезно.
Джудит Хофман тъкмо бе приключила едно маратонско девет часово съвещание за преструктуриране съществуващата система за управление на целия натовски персонал в Камъка. Берил Уолъс настоя след съвещанието да се върнат в женските помещения. Хофман заспа в мига, когато опря глава на възглавницата. Когато я събудиха имаше чувството, че е спала само няколко секунди. Оказа се, че звъни алармата на разговорното устройство. Тя протегна ръка и удари клавиша за връзка.
— Хофман — изпъшка тя и премигна с подпухнали клепачи.
— Джоузеф Римская, от четвърта кухина. Джудит — в последните часове твърде много зачестиха случаите на срещи с призраци. Аз самият видях два.
— Е и?
— Бяха метални, с форма на кръст и се носеха ниско над лагера право към руската зона. Проследихме ги с радар. Само в нашата кухина има най-малко двайсетина. Въздухът гъмжи от тях.
Хофман стисна зъби, потърка очи и погледна към часовника. Беше спала по-малко от час.
— Откъде се обаждаш — от лагера в четвърта кухина ли?
— Да.
— Идвам веднага.
Тя прекъсна връзката и алармата незабавно иззвъня за ново повикване. Този път Ан я изпревари и пое разговора с другия край.
— Джудит, съжалявам — побърза да се извини тя. — Берил ми нареди да ти осигуря поне малко почивка, а аз излязох за малко, тъкмо когато…
— Госпожице Хофман, обажда се полковник Беренсон от седма кухина…
— Моля ви, полковник — намеси се Ан.
— Спешно е…
— Ан, стави го да говори — нареди Хофман.
— Госпожице Хофман, нашите радари засичат десетки — а може би стотици летящи обекти — големи и малки. Някои от тях се насочват към прохода за шеста кухина, други вече са там…
— Разбрах, че са достигнали четвърта кухина — съобщи му Хофман. — Полковник, свържете се незабавно с Римская. Той също ги е забелязал. Аз ще взема следващия влак за четвърта кухина.
Тя събра набързо най-необходимото и затича надолу по стълбите. Спря и се подпря на перилата, докато преодолее замайването, после отново се втурна, повтаряйки си, че ако не внимава, току виж си счупила врата. Ан я посрещна в предверието с чаша димящо кафе и стимулиращи таблетки.
— Какво е това? — учуди се Хофман.
— Хиперкофеин — обясни Ан. — Ланиер ги използваше понякога.
Хофман погълна две таблетки с кафето.
— Какво се е случило? — попита Ан, втренчила очи в бледото й лице. — Да не ни нападат отново?
— Не и отвън, миличка — каза Хофман. — Къде са Уолъс и Полк?
— Във втора кухина.
— Кажи им да ме открият в четвърта, в лагера, или на гарата.
Хофман спря навън и извика да й осигурят транспорт незабавно. От столовата дотича генерал Герхард, с портативен предавател в ръка и нареди на няколко морски пехотинци да я охраняват. При оградата ги очакваше Дорийн Кънингам, която им посочи вече подготвените камиони.
Тъкмо се качваха, когато внезапно зави сирената в лагера на учените. Хофман свали крак от стъпалото и инстинктивно се огледа. Точно над тях бавно се носеше огромен сребрист кръст. Масивната топка в края на дългото рамо му придаваше едновременно зловещ и нескопосан вид. Приличаше на извънземно бойно оръжие от второразреден научно-фантастичен филм.
— Не е руски, нали? — попита тя, все още объркана от прекъснатия сън.
— Никакъв шанс, мадам — отвърна Герхард, засенчил очите си с ръка. Кръстът направи ленив кръг над лагера, после се издигна право нагоре и се изгуби сред сиянието на плазмената тръба. — Истински призрак.
С наближаване на залеза небето придоби тъмно-син оттенък. Когато и последните лъчи на кафеникавото слънце бяха погълнати от океана, над хоризонта се появи тъмна линия от облаци, разперени в горния си край, където бяха озарени от слаби електрически заряди. Фарли и Каролсон си бяха легнали още преди час, въпреки че денят тук продължаваше близо четирийсет часа. Потънал в мисли Ланиер дори не помисляше за сън. Наблюдаваше залеза от терасата, в компанията на Хайнеман. Патриша все още не бе излязла от стаята си след разговора с Толер.
Олми се приближи по пясъка, бос, в къси панталони и синя фланела с дълги ръкави.
— Господин Хайнеман, господин Ланиер — кимна им любезно той, като някой обигран в светските маниери плейбой, прекарал целия си живот във висшето общество. Липсваше му само лулата, за да е пълен ефектът. — Приятно ли си прекарвате?