— Защо тогава все още има несъгласни? — попита Хайнеман.
Олми поклати глава.
— Да го узнаем, ще означава да разберем самата същност на противоречията в царството на Звездите, Съдбата и Светия дух. Не само в нашата, но и в съседните вселени.
— Значи подобно нещо е непознаваемо — рече Ланиер.
— Не съвсем. По-скоро е очевидно. Винаги съществуват повече от една желани цели и множество успоредни пътища за постигането им. За съжаление, поради ограниченото количество ресурси не всеки може да постигне своята цел по избрания от него път. Дори в наше време е така. В преобладаващата си част жителите на Аксисград са хора порядъчни, способни и добронамерени. Казвам в преобладаващата си част, защото системата за управление в Аксисград е далеч от съвършенството…
— Искате да кажете, че дори и боговете воюват…
Олми кимна.
— Интересно, нали, как митовете от нашето далечно минало се превръщат във вечни истини?
Ланиер почука на вратата на Патриша и я повика. След още няколко минути настойчиво потропване Патриша най-сетне отвори и му даде знак да влезе. Косата й беше разчорлена. Носеше същите дрехи, с които се беше разхождала по брега.
— Исках само да проверя как си — оправдаваше се Ланиер, застанал в средата на стаята.
— Бях се замислила — успокои го Патриша. Очите й бяха тъжни. — Много ли време мина?
— Откакто се върна от разходката ли?
— Аха. Колко?
— Дванадесет часа. Навън е тъмно.
— Зная. Включих осветлението преди да ти отворя. Това място е досущ като хотелска стая. Всъщност, предполагам, че такъв е бил желаният ефект. Ухание на отминали времена. Връщане към първичните истини. Нали президентът го каза?
— Държиш се някак странно. Нещо не е наред.
— Не мога да спра да мисля. Бях в онова състояние — така го наричам, това е много задълбочен мисловен процес и дори не знаех, че са минали дванадесет часа. Още не мога да се освободя от него. Затова и ми е трудно за разговарям с теб.
— И за какво мислиш?
— Как да се върнем у дома. Всичко се свежда до това.
— Олми каза…
— Гари, започвам да губя връзка с нещата. Накрая ще свърша като онзи злосторник — разкъсана на хиляди частици и нереална. Не мога да спра да мисля. Адвокатът на президента каза… Гари, нужна ми е помощ. Нещо, което да ме разсее.
— Какво? — попита Ланиер. Тя протегна ръка и го повика с пръст. Гари я хвана за ръката.
— Аз съм жива, нали? И съвсем истинска. Не съм просто играчка, или програма.
— Истинска си — успокои я Ланиер. — Ето, докосвам те.
— Дори в това не съм напълно сигурна. Няма да ми повярваш, ако ти кажа каква невероятна бъркотия цари в главата ми. Виждам, например… не, не си представям, не си въобразявам. Всичко е вътре в мен, изчисленията, зараждането на теорията. Виждам вселени, подредени една до друга като страниците на Библията и дори зная номерата на тези страници. Олми не ми вярва, във всеки случай не напълно. Но въпреки това смятам, че съм права. Знаеш ли, те притежават устройства за отваряне на врати, някои доста големи и мощни, други съвсем малки. Ако можех да се сдобия с подобно устройство, още сега щях да ви заведа у дома. Там, където всичко е наред. Защото зная номера на страницата.
— Патриша…
— Остави ме да говоря! — избухна тя. — Там, където няма ядрена война. Където баща ми продължава да си чете безгрижно „Тиемпос де Лос Анхелес“. Където ме чака Пол. Ето за какво мисля толкова много. Но и не само за това. Президентът спомена, че възнамеряват да засилят Аксисград по коридора — по Пътя — със скорост близка до тази на светлината. Релативистична скорост. И да пометат противника. Сигурно ще успеят. Но…
— Патриша, успокой се.
— Не мога, Гари. Имам нужда от допир. Нуждая се от Пол, но той ще бъде мъртъв, докато не го открия. — Тя сграбчи ръката му и я стисна. — Ти можеш да ми помогнеш. Моля те.
— Но как?
Тя присви очи, сякаш в лицето я удряше вятър и се усмихна неуверено.