— Благодаря ти — прошепна Патриша.
— Уф, майчице — рече Ланиер. — По добре ли си?
Тя кимна и потърка нос в рамото му.
— Не зная защо го направих. Прощавай.
Ланиер извърна лицето й към себе си, а после я прегърна нежно.
— Ама и ние двамата сме едни странни птици — заговори той. — Знаеш ли това?
— Мм. — Тя се сгуши на рамото му, затворила очи. — Не бива да оставаш тук тази нощ. Не мисли за мен. Иди при Карен.
Той впери поглед в нея.
— Добре — кимна накрая.
Тя отвори очи — големи и кръгли — и се загледа в него. Кой знае защо му напомни за неоморфите, с които се бяха срещали през последните няколко дни. Същества със странна и необичайна външност, а иначе съвсем човечни.
Ала вътре в Патриша Луиза Васкес имаше нещо, нещо което съществуваше отдавна и което не можеше да се охарактеризира като човешко.
Само боговете и извънземните.
— Защо ме гледаш така? — попита го тя.
— Извинявай. Замислих се как всичко се преобърна наопаки.
— Не съжаляваш ли? — тя го погледна с присвити очи.
— Не съжалявам.
Когато си тръгваше, почувства, че кожата му е настръхнала. Нито едно, от нещата, с които се бе срещал през последните дни, не беше предизвикало подобен ефект…
До този момент.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Денят едва започваше, когато Олми ги отведе при очакващия ги автобус. Каролсон го нарече детско рейсче, заради големите бели колела. Въздухът беше хладен, а звездите грееха ярко в синьо-черното небе.
Патриша беше смълчана и не показваше с нищо, че мисли за онова, което се беше случило между нея и Ланиер. Фарли също запазваше неразгадаемо изражение — Ланиер я беше заварил заспала, когато се върна от срещата с Патриша. Самият той почти не мигна. От младежките си години не беше изпадал в подобна ситуация.
След няколко минути се появи Рам Кикура и също се качи в автобуса.
— Президентът е възпрепятстван да ни придружи — обяви тя.
— Какво разочарование — подхвърли насмешливо Каролсон. — Неприятности?
— Не зная. Сер Толер, президентът и президент-министърът са се събрали на среща. Вие тръгвайте, аз ще остана да разузная положението.
Франтът, шофьор на автобуса, погледна назад към Олми, който кимна. Поеха плавно през поляната със синьо-зелена трева, излязоха на павирания път, от него се прехвърлиха на магистралата, която опасваше курорта и най-сетне се отправиха право към изгрева, обагрил в червено хоризонта навътреe в сушата. Патриша долови някакви сладникаво ухание, съвсем различно от влажния мирис на океана — вятърът люшкаше клоните на ниските жълтеникави храсти, които достигаха до границата на курорта. Из полето се мяркаха франти-фермери, облечени в разноцветни гащеризони, яхнали миниатюрните си, автоматизирани трактори.
— Тук отглеждат биологични органозаместващи елементи — обясняваше Олми. — Това са растително-животински заместители на сложни органични структури, включително такива, в които се съдържа информация. Изключително доходно предприятие.
— За хората, или за франтите? — попита Ланиер.
— Растително-животинските заместители могат да се адаптират към повечето органични форми. Достатъчно е само да се въведе съответният генетичен код.
Ланиер бе попитал, дали предприятието е доходно за хората, или франтите, но реши да не повтаря въпроса си. Автобусът пое по покрит с бяла настилка път между насажденията и не след дълго навлезе в един гъсто заселен крайбрежен район. В продължение на десетина километра, от двете страни и в дълбочина се виждаха само селища на франти. Всяко село се състоеше от концентрично застроени едноетажни къщи. В центъра се издигаше висока сграда, най-често обвита в разноцветни знамена. С появата на първите слънчеви лъчи знамената започнаха да блестят ярко и да се полюшват от сутрешния ветрец, като трепкащи дъги.
— Доколко е развита цивилизацията на франтите, сравнена с вашата? — попита Каролсон.
— Изостанала е, но в никакъв случай не е примитивна — отвърна Олми. — Наваксват изключително бързо както в науката, така и в техниката. Не се подлъгвайте по странните им философски възгледи и типичната им скромност. Франтите са много изобретателни. Все по-често се налага да разчитаме на помощта им.
Когато и последното село остана зад тях, пътят пое по склона на невисока планина, увенчана с щръкнали към небето призми от прозрачно-сива скала. На самия връх на планината, върху специално изгладена площадка, се издигаше висока над шейсет метра куполовидна постройка, основата на която бе куха като просторен изложбен павилион. Автобусът зави пред входа на павилиона и спря.