Римская кимна.
— Трябва да поговорим с тях — предложи той.
Хофман вдигна глава и сви ръце пред устата.
— Ние също имаме добри намерения — извика тя. — Моля, кажете кои сте.
— Вие ли сте водачът на групата?
— Да — кимна Хофман. Тя посочи Герхард. — И той също.
— Всички групи от хора в кухината ли са под ваше ръководство?
— Не — отвърна Хофман. Тя предпочете да изчака следващия въпрос, вместо да решава сама каква информация могат да поискат от нея.
Две от летящите машини се снишиха и заеха позиции над северния и южния край на лагера. Бяха само на двадесетина метра от повърхността.
— Ще гарантирате ли безопасността на нашия парламентьор? — попита познатият глас от кръста.
Хофман и Герхард се спогледаха.
— Гледай всичко да е наред — прошепна му тя. После извика нагоре: — Да. Дайте ни малко време. — Междувременно Герхард се свърза с останалите подразделения в лагера.
— Готови ли сте вече? — попита не след дълго гласът.
— Готови — рече Хофман, след като Герхард й кимна.
Летящият апарат над южния край на лагера се спусна грациозно надолу и приближи центъра на лагера. В мига на приземяването от средата на търбуха му се отдели тънък метален пилон. В носа се отвори люк, през който се показа мъж, облечен в черен комбинезон. Мъжът огледа лагера и спря поглед на Хофман. Косата му бе кестенява, подстригана на три широки ивици, между които се показваха по-къси стръкчета, носът му беше без ноздри, а ушите — големи и закръглени.
— Казвам се Сантяго — представи се той. Протегна ръка първо към Герхард, който стоеше най-близо до него. Герхард я пое колебливо, сетне отстъпи назад. Мъжът се приближи до Хофман й се здрависа с нея. Изглежда се стараеше да не стиска по-силно, отколкото неговите събеседници. — Искам първо да ви поднеса извиненията си за причиненото безпокойство. Поръчано ми е да ви предам, че всички вие ще бъдете приети като почетни гости на Аксисград. Опасявам се, че не можете повече да останете в Шишарк.
— Ами няма къде другаде да отидем — отвърна Хофман и за първи път почувства носталгия по унищожената Земя.
— Сега ние ще се грижим за вас — заяви Сантяго. — Но първо да съберем всички на едно място — изследователите, войниците, техниците в проходите, също и руснаците. Нямаме много време.
Мирски слезе от летателния апарат и премигна под ярката светлина на плазмената тръба. Вътре в кабината бе тъмно и не се чуваше никакъв шум — пълен контраст с ярко-озарената седма кухина. За първи път се изправяше лице в лице с коридора и почти веднага бе склонен да повярва в онова, което бе научил неотдавна. С толкова малко време бе разполагал за библиотеката, докато ръководеше лагера…
Още петима руснаци го последваха надолу по стълбичката — все дезертьори в горите на четвърта кухина. И те, също като него, засенчиха очи, премигвайки болезнено. После се загледаха в синкавата далечина на коридора.
Само на километър от тях, в непосредствена близост до отсамния отвор на прохода, се виждаше огромна тълпа. Повечето бяха американци и очевидно също се готвеха за евакуация. Най-сетне Картофът щеше да бъде почистен — каквато и да бе истинската причина за това, сега тя нямаше никакво значение.
Войникът, когото бе срещнал в гората, го докосна леко по рамото и посочи на изток. Недалеч от тях бяха насядали стотина руснаци, заобиколени от дузина кръстове. Виждаха се и трима души, облечени в същите странни униформи, каквато носеше жената, предложила им да ги откара.
Отнякъде изникнаха нови летателни апарати, спуснаха се стремително и се приземиха близо до южния полюс, разтоварвайки още хора. Дали не възнамеряват да ги избият, кой знае защо си помисли Мирски. Всъщност, нима това вече имаше някакво значение — след като веднъж беше умрял? Той се замисли и реши, че няма.
Все още мечтаеше за звездите. Никога тази мечта не бе изглеждала така далечна и недостижима, както в този момент, но самото й присъствие показваше, че той все още е онзи Павел Мирски. Все още имаше връзка с петгодишното хлапе, което обичаше да разглежда нощното небе над Киев. Уверен бе, че този спомен е непокътнат и чист, че не е бил реконструиран и принадлежи на оригинала — поне тази скъпоценна част от мозъчната му тъкан е останала съхранена от ужасяващото посегателство на Виелгорски.
Мисълта за Виелгорски го накара да потърси из тълпата лицата на тримата замполити. Какво ли биха му сторили сега? Най-вероятно нищо.
Само един истински руснак, мислеше си Мирски, може да се държи с гордо изправена глава в ситуация като тази.
Сенатор Пресиънт Ою се присъедини към тях в курортното градче и веднага информира Ятес и Олми, че франтите се готвят да затворят вратата — стандартна процедура при подобни обстоятелства.