Ланиер пък го оприличи на водолазна пръчка с прикрепена към нея радарна чиния.
— Какво е това? — попита отмаляло Патриша.
— Това е уредът, с чиято помощ портопроходецът разширява съединителното коляно на Пътя — обясни Олми.
Патриша неволно потрепери.
— Как се нарича? — попита тя.
— Ключица. Съществуват само три подобни. Ри Ою отговаря за тази.
— А вашата къде е? — обърна се Патриша към Ренслаер Ятес.
— Деактивирана — отвърна Ятес. Всяка ключица е настроена към своя портопроходец. Активира се само, когато портопроходецът изпълнява своята официална функция.
Патриша откъсна с неохота поглед от увисналата в пространството ключица и последва останалите към западния край на сградата. Там — до колоната от пиктирана информация и непосредствено под незавършения купол — ги очакваше висок мъж с червеникава коса. Патриша огледа първо мъжа, после и купола.
— Приятели, — обърна се към тях сенатор Ою — това е баща ми, сер Ри Ою. — Тя представи Олми и Ланиер. Портопроходецът им кимна с достойнство.
— А това, — добави Ятес — е Патриша Луиза Васкес. — Той положи ръка на рамото й.
— Научих стария език само за да разговарям с тази жена — каза Ри Ою. — Запознах се също и с вашата култура и обичаи. А тя ме гледа толкова учудено!
Патриша изправи рамене и се постара да пропъди лошите мисли.
— Очаквахте нещо по-впечатляващо, така ли? — попита Ри Ою. — Е, не съм Вълшебникът от Оз, нали? — Той й протегна ръка, а в очите му блеснаха весели пламъчета. — За мен е истинска чест.
Патриша разтърси десницата му, но все още го гледаше със сключени вежди.
Ри Ою потупа ръката й бащински и погледна малко разтревожено към Олми.
— Ето че нашата малка конспиративна група се събра. Моите изследователи отпътуваха за първата четвъртина и ще се присъединят към нас след няколко часа. Вероятно нямат никаква представа за събитията тук. Не зная как точно да им обясня, защо човек с моето положение се занимава с дребни интриги. Госпожице Васкес…
— Предпочитам Патриша — прекъсна го тя с тих, но решителен глас.
— Патриша, досещате ли се какво точно възнамеряваме да обсъждаме с вас?
— Предполагам — рече Патриша.
— Така ли? Да чуем.
— Става дума за моята работа върху коридора — или Пътя. А също има някаква връзка с Конрад Корженевски.
— Много добре. Как се е досетила за всичко това, Олми?
— Уредих да я посети един злосторник.
Патриша втренчи изумен поглед в него, а лицето й беше побледняло от гняв.
— Разбирам. И?
— Злосторникът я запозна с някои факти.
— Не беше ли малко рисковано, а?
— В известен смисъл — рече Олми. — В края на краищата, тя притежава Загадката.
— Как можах да забравя — Ри Ою се приближи до Патриша. — Знаете ли за какво говори, каква е тази Загадка?
— Не — поклати глава Патриша.
— Имате ли представа колко е важно всичко това за нас? Разбира се, че не. Май прекалих с въпросите… Патриша…
— Олми се е натъкнал случайно на пълен запис на Корженевски — прекъсна го неочаквано Патриша. Това беше изстрел напосоки, но тя ненавиждаше да я мислят за невежа.
— Позволете да уточня — вметна сер Ою. — Известно е, че не съществува пълен запис. Не и след убийството.
Олми побърза да попълни празнините в познанията й с някои неизвестни факти от историята на Конрад Корженевски. Наричан още Инженерът, той изобретил системата за селективно поглъщане на инерционната сила в Шишарк, а също поел грижата за поддръжката на Бекмановия двигател, докато астероидът се носел из космоса. Доразвивайки своята теория за поглъщане на инерционната сила той конструирал машините в шеста кухина, които пък на свой ред създали Пътя.
Като цяло проектът отнел тридесет години и бил окончателно завършен едва след сключване на публично примирие между мнозинството на управляващите гешелисти и ортодоксалните надерити, които по онова време обитавали град Александрия във втора кухина. Самият Корженевски — подобно на Олми — бил роден в надеритска среда и от малък се заклел да служи на тази идея. Всъщност, това, което искали надеритите, било със създаването на Пътя да не се променя първоначалната мисия, чиято цел била да бъде открита подобна на Земята планета, обикаляща около далечната звезда Епсилон Еридани. Надеритите вярвали, че заселването на някоя далечна планета е свещен дълг, завещан им от дедите и единствената напълно приемлива причина, за да напуснат завинаги Слънчевата система.