— С Виелгорски — и другите политически?
Плетнев огледа подозрително небето, изпълнено с кръстове.
— Те са мъртви, другарю генерал. Не бях там, но Гарабедян ми каза. Застреляли са ги. — Той обърна гръб на Мирски и промърмори: — Моля се на Бога, тези небесни чудовища да не го узнаят.
Ниско над тях прелетяха нови ята от кръстове и всички присъстващи завъртяха едновременно глави, като полюшвани от вятъра жита. Мирски бръкна с ръце в джобове и бавно се отдалечи.
Такава трябва да е била сцената и по времето, когато са евакуирали последните обитатели на астероида, помисли си Хофман. Една след друга тъпоносите совалки се издигаха нагоре към огромния тръбоход, за който им беше съобщил Беренсон, а сетне се връщаха за поредния жив товар. Радваше се, че Полк и Уолъс са в нейната група, с времето беше привикнала да разчита на тях. Ан не се виждаше никаква, вероятно все още се намираше в първа кухина.
Жената в черно се грижеше за тяхната наброяваща поне четиристотин души група, с опитната ръка на привикнал с подобен хаос пастир. За кучета й служеха хромираните кръстове, които внимателно, но решително пресичаха всякакви опити за разпръскване. Хофман се чудеше, дали не използват и някакви средства за подтискане на психиката — поне за да не позволяват излишно движение. Като доказателство на последното беше фактът, че се чувства необичайно спокойна, мислите й бяха съвсем ясни и умората беше изчезнала. В интерес на истината, от седмици не беше се чувствала толкова добре.
Приблизително половината от членовете на групата бяха руснаци. Движени от някакво неизказано споразумение, руснаците и американците се държаха разделени, макар че в совалките се налагаше да се смесят. Мирски не се виждаше никакъв, нито пък някой от останалите познати офицери.
Дойде време и Хофман да се качва. Жената ги помоли да пристъпят напред, посочвайки един по един избраниците, докато станаха точно двайсет. В същия миг се приземи и совалката.
Тя въздъхна с известно облекчение. Сега поне нямаше никаква отговорност. Странно, с каква лекота бе зачеркнала всички доскорошните усилия.
Двадесетимата избраници поеха с овча покорност към совалката.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Настаниха Патриша и Ланиер в една малка спалня в южния край на терминала, където можеха да подремнат. Пикторът в стаята се постара да възпроизведе интериора от апартамента на Патриша в Аксисград, но въпреки това Ланиер не се чувстваше удобно, беше ядосан и объркан.
— Нямаш никаква представа за какво всъщност говорят — рече й той, след като двамата се разположиха на противоположните краища на „кушетката“. — Нищо чудно направо да ти вземат душата… Не зная как го наричат те, но за мен е точно това. Не мислиш ли?
Патриша седеше, забила поглед в прозореца, зад който се виждаше синьо небе и далечните върхове на борове.
— Не мислиш ли, че могат да правят с мен каквото пожелаят? — попита го тя.
— Права си, че могат. Не знаем нищо за тях — откакто пристигнахме непрестанно ни тъпчат с фалшива информация.
— Просто се опитват да ни образоват. Толкова много научихме. И освен това, започвам да намирам известна логика в думите на Олми и Рам Кикура.
Ланиер поклати енергично глава. Не искаше да я слуша, целият кипеше от гняв и с нищо не можеше да го подави.
— Но те не ти оставят никакъв избор…
— Не е вярно — възрази Патриша. — Нали казаха, че ще вземат каквото им трябва, само ако се съглася.
— Дрън-дрън — избухна Ланиер. Той се изправи и опря ръце в стената на тясната спалня. Илюзията на декорацията беше съвършена. — Всичко тук е измама. Не съм видял нито едно истинско нещо, откакто пристигнахме. А и защо да ни показват повече, отколкото смятат, че е необходимо?
— Те не са… — тя се помъчи да намери най-подходящата дума. — Не са лоши хора.
— Нима си склонна така лековерно да приемеш дрънканиците за разни учители и гениални предци?
— Защо не? — попита Патриша и протегна ръка към него. Той се върна при кушетката и я пое.
— Запознах се с някои от статиите, които… ми предстои да напиша… Лично аз вероятно никога няма да ги напиша… но го е направило, или ще го направи друго мое „аз“. Важното е, че те наистина биха могли да водят до всичко това. Говоря за мисли и разсъждения, които от години се въртят в главата ми, но в неоформен вид. Отдавна се бях примирила с факта, че в нашето време, в света, в който живеехме, аз бях единствената, със сериозен към тези въпроси. Така че, като оставим настрана егото, аз наистина им вярвам — тя се усмихна. — Джудит Хофман смяташе, че аз съм единствената ви надежда. И ти беше съгласен с нея.