След като приключиха с първата задача, четири отделни групи от по трима специалисти излязоха на повърхността на астероида, използвайки за целта асансьорни шахти, които така и не бяха открили наскоро появилите се посетители. Шахтите стигаха право при вградения в стената на астероида Бекманов двигател.
С помощта на двигателя, въртенето на астероида бе забавено, а после и преустановено напълно. Резултатът от това в началото бе съвсем незабележим навсякъде, с изключение на четвърта кухина, където надигналата се в езерото вълна предизвика отделянето на гигантски водни мехури в атмосферата. Нямаха време да неутрализират резките колебания в инерционната сила. Програмата на Гарднър бе крайно сгъстена.
На всички радикални гешелисти, както и на някои от по-умерените, бе предоставена възможност да се присъединят към фракцията на Гарднър. За много от тях това бе единственият възможен избор. Настъпи трескаво движение на групи от жители между отделните квартали, а Градската памет бе подредена и разпределена наново — всичко това като прелюдия към следващата стъпка от плана на Гарднър.
Дойде мигът Аксисград да бъде откачен частично от потока — първи бяха секциите на Аксис Надер и Централния град. Планът предвиждаше градът да бъде завъртян наопаки, а тези квартали да бъдат предоставени на гешелистите, които бяха съгласни да се понесат със скорост близка до тази на светлината навътре по Пътя, изтласквайки джартите от него. Аксис Торо и Евклид бяха последната стъпка от изпълнението на плана.
Синхронизирането на гравитационния градиент между Шишарк и Пътя бе изключително деликатен момент. Инженерите в шеста кухина работеха с максимално напрежение, особено в критичния миг, когато огромната маса на Централния град и Аксис Надер бе преместена встрани, между стените на седма кухина, за да могат да бъдат откачени останалите квартали.
Операцията отне цели пет часа. След като приключи, Аксис Надер и Централният град бяха разменили местата си с Аксис Торо и Евклид. Двете групи от квартали бяха отделени на разстояние километър, а след това районите, предназначени за гешелистите — Централният град и Аксис Надер — бяха преместени бавно на север, по хода на потока.
На гостите на астероида бе предоставена възможност да избират съдбата си. От приблизително двете хиляди пленници, само четирима отказаха да се присъединят към основната група, възнамеряваща да се завърне на Земята.
Към тях се числяха Джоузеф Римская и Берил Уолъс. Другите двама бяха руснаци — старшина Рожденски и генерал-лейтенант Павел Мирски.
Когато всичко приключи, астероидът бе завъртян отново. Разрушенията вътре в кухините бяха неизбежни, ала най-сериозните последствия настъпиха отново в четвърта кухина. Гигантските водни мехури се разкъсаха високо в атмосферата и върху горите се изсипаха милиони кубически метри вода, превръщайки ги в непроходими мочурища. С възстановяването на центробежната сила бяха променени и коритата на реките.
Във всички кухини едновременно угаснаха плазмените тръби. Атмосферните бариери останаха незасегнати, но кухините потънаха в непрогледен мрак — за първи път от дванадесет века насам.
А в седма кухина, на границата между Пътя и самата кухина, отряд механични работници се зае с поставянето на мощни заряди, с цел северният край да бъде взривен и откъснат от астероида, а връзката с Пътя — преустановена окончателно.
И сега президентът и неговите сподвижници не бяха в състояние да предприемат нищо. Организацията на Гарднър държеше в ръцете си всички ключови позиции, а хората му бяха изпълнени с твърда решимост. За кой ли път в човешката история се доказваше, че най-грубата грешка в политиката е да подцениш своя противник.
На ван Хамфиус не му оставаше никакъв друг избор, освен да приеме предложението на Гарднър и да се пресели в кварталите, предназначени за радикалните гешелисти.
Някъде из Дебрите на Централния град, подтиснат от липсата на гравитация и смутен от близостта на гешелисткия пазач-придружител, който се оказа неоморф, Павел Мирски като че ли за първи път съжали за взетото решение. Струваше му се, че е изгубен в някакъв нарисуван от Бош кошмар и все по-често се питаше, заслужава ли си стремежът към новото и непознато тревогата и ужасът, които нерядко го придружават.
Да изоставиш миналото и своята култура неминуемо бе свързано с подобни неблагополучия…
Но Мирски бе убеден, че трябва да издържи до края на най-голямото бягство на всички времена, както сам го наричаше.
ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА