— Не се плашете — успокои ги Олми. — Последен съзрява усетът за собственото тяло.
Само за няколко минути изображението на тялото се промени драстично. Синьото избледня, заменено от по-естествени цветове, а прозрачните участъци се изпълниха.
Олми отбеляза със задоволство, че крайният резултат съвпадаше напълно с представата му за оригинала. Пред тях стоеше слаб, тъмнокос мъж, среден на ръст, с тънък, заострен нос и весели, проницателни черни очи. Кожата му бе тъмна като кафе.
Въпреки това Олми продължаваше да оглежда внимателно изображението, дирейки минимални отклонения. Колкото и близка до оригинала да бе Загадката, която бяха наложили върху частичните, тя не беше идентична с него. От друга страна, изключително важно бе Корженевски да си възвърне изцяло съзнанието, което пък щеше да е залог за възстановяване на неговата личност такава, каквато е била преди убийството — и преди Олми да бъде роден.
— Добре дошъл — поздрави го на глас Олми.
Изображението го погледна и направи опит да заговори. Устните му се раздвижиха, но не издадоха звук. Изображението затрептя и когато отново възстанови плътността си, произнесе:
— Познавам те. Чувствам се много по-добре — и някак различен. Реконструиран ли съм?
— Доколкото ни стигнаха силите — отвърна Олми.
— Помня съвсем малко — и спомените ми са като кошмари. Ти беше съвсем малък… когато за пръв път се срещнахме.
Олми усети, че в душата му се надига ново и непознато чувство, което Рам Кикура също би определила като атавизъм.
— Бях петгодишно хлапе — рече той. Спомняше си съвсем ясно срещите с частичните записи на Инженера в паметта на апартамента, който обитаваха по онова време, страхът и притеснението от разговорите с една толкова прочута — и мъртва — личност.
— От колко време съм мъртъв?
— Пет столетия — рече Олми.
Инженерът изруга — постъпка, която за времето си би била груба и невъздържана, ала за Олми беше само архаичен и дори мелодраматичен жест.
— Защо ме върнахте обратно? — попита Инженерът. — Сигурно ви е било по-добре без мен.
— О, не — възкликна искрено Олми. — За нас беше чест да ви върнем обратно.
— Вероятно представите ми ще са крайно изостанали.
— Този проблем може да бъде коригиран до няколко часа.
— Не се чувствам… завършен. Каква е причината?
— Все още не сте съзрял. Вашата реконструкция продължава. Освен това нямате собствено тяло. За момента обитавате тялото на един медицински работник.
Отново ругатня, този път дори по-звучна.
— Не разбирате ли, че съм изостанал безнадеждно от вашето време! Само един умствен инвалид може да обитава механичният мозък на толкова усъвършенстван медицински работник… — Изображението сведе глава, разглеждайки Олми изпод вежди. — Чакайте, записът на личността ми е бил повреден, нали?
— Да — призна Олми.
— Коя част липсваше?
— Загадката. Наложи се да ви възстановяваме от частични записи.
— И чия Загадка замени моята?
Олми посочи Патриша.
— Моите благодарности — поклони се Корженевски след кратко мълчание.
— Няма защо — отвърна смирено Патриша.
— Изглеждате ми позната… виждал съм ви преди.
— Това е Патриша Луиза Васкес — представи я Олми.
В първия миг на лицето на Инженера се изписа недоверие. После изображението бавно протегна ръка към Патриша. Патриша я сграбчи, без да се изненадва от допирът и топлината на проектираното изображение.
— Онази Патриша Луиза Васкес?
— Същата — отвърна Патриша.
Корженевски изви глава назад.
— Май имам доста да уча. — Той пусна ръката й и тихичко се извини. Сетне пое протегнатата десница на Ланиер и я стисна лекичко.
Ланиер все още не можеше да повярва, че пред него наистина стои човекът, създал коридора.
— Имах една малка… не зная какво е — може би статуя, или холограма — посветена на вас. Държах я на бюрото си. За мен вие сте истинска загадка, от много години насам… — той изведнъж осъзна, че дрънка глупости. — Ние сме от Земята — завърши неочаквано Ланиер.
Лицето на Корженевски беше непроницаемо.
— Къде се намираме? — запита той.
— В Пътя, на маркировка 1.3х9 — отвърна Олми.
— Къде е Шишарк?
— В орбита около Земята и Луната.
— Коя година сме?
— 2005 — рече Патриша.
— От началото на Пътешествието ли? — попита с надежда Корженевски.
— От новата ера — отвърна Олми.
Лицето на Инженера внезапно придоби уморен вид.
— И колко време ще ви е нужно за да попълня празнините в образованието си?