Мирски разглеждаше внимателно лицето на младия старшина, забелязвайки блесналия му поглед и развълнуваните бръчици край устните. За него бъдещето е като наркотик, помисли си той. Дали и с мен не е същото?
— Толкова малко разбирам — призна Рожденски, когато се настани на един клон близо до него. — Но чувствам, че скоро ще започна да разбирам повече — а и те така се стараят да ни помогнат! За тях ние сме странни — усещате ли? И въпреки това ни се радват!
— Ние сме нещо ново, интересно — поправи го Мирски. Нямаше никакво желание да влиза в спор със старшината. Сърцето му блъскаше развълнувано всеки път, когато си помисляше за онова, което им предстои.
Към тях се приближи жената, назначена да наглежда Римская.
— Безпокои ме вашият приятел — заговори ги тя. — Обмисляхме въпроса да го върнем при неговите… Едва ли ще си признае, но очевидно е взел погрешно решение.
— Дайте му малко време — предложи Мирски. — Всеки от нас е оставил по нещо зад себе си. Вероятно го мъчи носталгия. Аз ще поговоря с него.
— Аз също — намеси се ентусиазирано Рожденски.
— Не — поклати глава Мирски и го хвана за ръката. — Само аз. Познаваме се от времето, когато преговаряхме с американците, а после заедно станахме доброволци.
Рожденски бе принуден да се съгласи.
Мирски почука върху прозрачната външна повърхност на сферата.
— Да? Какво има? — извика отвътре Римская.
— Павел Мирски.
— Не ми се разговаря в момента.
— Нямаме много време. Трябва да избереш — да се върнеш веднага, или да приемеш последствията от взетото решение.
— Остави ме на мира.
— Може ли да вляза?
Вратата на сферата се разшири и Мирски се пъхна вътре.
— Скоро потеглят на път — заговори той. — Веднъж стартират ли и няма да имаш възможност за избор — оставаш тук завинаги.
Римская изглеждаше ужасно — пребледнял, с разчорлени червеникави кичури, щръкнали във всички посоки и подпухнало лице, с четиридневна брада.
— Оставам — рече той. — Вече реших.
— Така казах на жената, която се грижи за теб.
— Посмял си да говориш от мое име?
— Не съвсем.
— Какво те интересува всичко това? Ти се върна от оня свят. Не даваш пукната пара за нищо — нали твоите се опитаха да те убият? А аз, аз оставих своя… дълг, вярата.
— Защо? — попита Мирски.
— Проклет да съм, ако знам.
— Може би аз зная.
Римская го погледна със съмнение.
— Искал си да видиш вселената — рече Мирски.
Римская се вторачи в него, без да потвърждава, нито да отрича казаното.
— Ти, аз, Рожденски, може би и онази жена — ние сме саможивци. Не бяхме доволни от живота, който трябваше да живеем. И затова протегнахме ръце — той вдигна своята. — Винаги съм мечтал да видя звездите.
— Мечтал си за звездите и затова отиде да се биеш сред тях! — отвърна Римская. — Човек не знае какво ще види. Най-много още някой и друг километър от този проклет коридор. — Той захлупи лицето си в шепи. — През целия си живот съм се старал да бъда твърд и непреклонен. Всички ме смятаха за безсърдечен, дърт… задник. Математика и социология и университета. Живот, затворен между четири стени. А когато ме изпратиха на Камъка — Божичко, какво преживяване! А сетне и тази възможност…
— Знаехме, че ще бъде интересно и съвсем различно от Земята.
— Но другите се връщат обратно за да спасят тази Земя — рече троснато Римская, неволно стиснал юмруци.
— Това прави ли ни безотговорни? Може би. Но не повече от всички останали хора в тази половина на града.
Римская сви рамене.
— Виж какво, вече взех решение и не смятам да го променям. Не се безпокой за мен. Ще се оправя.
— Точно това исках да чуя.
— Носиш ли имплантата, който ти дадоха? — запита Римская.
Мирски изтегли дясното си ухо малко напред и завъртя глава, за да покаже къде е поставен.
— И аз също — рече Римская. Той разтвори едната си шепа и показа миниатюрното като грахово-зърно устройство.
— Ще ти потрябва — рече Мирски. Американецът вдигна бавно ръка и постави имплантата зад ухото си.
ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Дойде време да се разделим — рече Ри Ою на дъщеря си и Ятес. Той протегна ръка и Пресиънт я сграбчи в своята. Олми, Патриша, Ланиер и Корженевски чакаха наблизо.
— Какво е намислил? — попита Патриша.
— Да мине през вратата — обясни Олми. — Талситът ще го придружи, а също и един от франтите. Всички останали идват с нас.