Ако не успее дотук (склонна бе да признае още сега, че едва ли ще е способна на подобна прецизност в подбора си, въпреки че такава вселена със сигурност съществуваше и щеше да е ясно отграничена от останалите) готова бе да се съгласи и на място, където ще има още една Патриша. Всъщност, готова бе на всичко, което би я отвело у дома. Тя погледна към изображението на Ланиер. Той й се усмихна, едновременно колебливо и окуражаващо.
И внезапно, без никаква конкретна причина, дори без да е уверена в успеха си, тя се почувства чудесно. Патриша Луиза Васкес съществуваше в една микровселена от радост, независимо от всичко, което се бе случило досега и без да я е грижа за предстоящото. Никога досега не беше се чувствала така. Не беше самоувереност, нито пък еуфория, а просто съзнанието, че в този малък миг се концентрираше всичко, за което бе мечтала от малка, и за което щеше да мечтае цял живот. Да не бъде обикновена, да не живее обичайно и сиво ежедневие, сама да си е господар и да преживява необикновени и дори невероятни събития. След като околният свят й бе втръснал със своята повтаряемост, тя бе започнала да създава вътре в себе си нов, интересен и толкова подобен на този тук свят. И ето, че й предстоеше да живее в него. Вселената се бе завъртяла в странен вихър и сега й поднасяше едно незабравимо преживяване, за което донякъде имаше вина и тя, защото то бе рожба на виденията в нейната глава, само дето ги надхвърляше по мащаби, превърнало се в история, създавана и прекроявана от милиарди хора и кой би могъл да каже със сигурност още колко на брой иноземци?
Възприятието на обкръжаващата я реалност не беше илюзорно, не се чувстваше нито изолирана, нито пък по своему уникална. И същевременно си даваше сметка, че животът й наистина е необикновен. На прага беше да изпълни най-смелите си мечти.
Останалото е суета, мислеше си тя. Дори завръщането у дома.
Флаерът се приземи гладко върху повърхността на Пътя. Ключицата в ръцете й издаде приятен, мелодичен звън, за да й съобщи, че се намират на няколко километра южно от търсеното място. Тя предаде информацията на частичния Олми и той отново вдигна флаера.
Високо над тях поточният кораб се носеше право на юг.
Патриша затвори очи и се настрои към потока от информация, бликащ от ръкохватките на ключицата. Струваше й се, че за по-малко от секунда преглежда по един кратък и сбит справочник с данни за всяка отделна алтернативна вселена, над която прелитаха, опитва я на вкус, дори става частица от нея. Не беше в състояние да предприеме нещо повече, освен да контролира ключицата. Съседните светове оставаха забулени в мъгла, до нея достигаше единствено съобщението, че съществуват и че са извън сферата на конкретните й интереси.
За разлика от нея, частичните не се нуждаеха от защитно поле. Олми се бе погрижил да й осигури тракционен мехур с необходимата газова среда. Ланиер седеше до нея. Каква част от него е тук? — питаше се тя. Какво ли чувства един частичен, когато бъде нищожен?
А след това се наложи да съсредоточи цялото си внимание върху ключицата. Носовият люк се отвори и Патриша пристъпи върху повърхността на Пътя, заобиколена от гъвкавия, едва доловимо сияещ тракционен мехур. Ланиер и Олми я последваха, но двамата се движеха съвсем свободно из вакуума.
— Разполагаш с не повече от половин час — съобщи й Олми, като използва за предавател колието на шията й. — След това радиацията от приближаващия се плазмен фронт ще премине критичната граница на поносимост. Ще ти стигне ли времето?
— Надявам се — Патриша провери чантата и откри, че всичко е на мястото си — мултиметърът, процесорът, компанелът и дисковете.
Тя протегна ключицата пред себе си и започна да търси. Вървя десет минути, първо на север, после на юг, а ключицата продължаваше да бълва непрестанен поток от информация за алтернативните светове, край които минаваше на всяка крачка. Тя се стараеше максимално бързо да се освобождава от преливащите впечатления за да не притъпява сетивата си.
След още десет минути се натъкна на участък от няколко сантиметра, където изглежда се намираше нужната й точка. Тя коленичи, а тракционният мехур се сви под нея. Ключицата се насочи сама към миниатюрния космос, а ръцете й просто следваха хода на инструмента.
След нови пет минути тя бе ограничила търсеното място до частица от милиметъра. Сега вече информацията за всяка отделна вселена бе много по-сложна и детайлна, наистина се намираше в близост до една алтернативна Земя, чийто исторически период почти съвпадаше с нейния — с разлика от няколко години.