— Побързай — предупреди я Олми. — Плазменият фронт е съвсем близо.
Не беше никак лесно. Теорията й се оказа лишена от точността, на която в този момент трябваше да разчита. В един почти микроскопичен участък от геометричната колода се преплитаха няколко свята, отличаващи се в значителна степен един от друг. Едва сега си даде сметка защо Корженевски и неговите последователи смятаха районите с геометрични колоди за лишени от практическа стойност.
Ключицата замря. Невъзможно беше да определи дали се е настроила точно към нужния й район, но за по-нататъшна настройка щяха да отидат дни, при това без гаранция за пълен успех. Тя затвори очи и направи едно последно усилие.
— Готова съм — обяви Патриша.
— Направи го тогава — рече Ланиер. Тя вдигна глава към частичния и се усмихна.
— Благодаря ти — за всичко.
Ланиер кимна.
— Няма защо. Преживяхме чудесни дни.
— Да… нали?
Тя започна да разширява вратата. Коридорът на север се изпълваше с червеникаво сияние. Докато секундите отминаваха, сиянието не само ставаше по-интензивно, но и постепенно минаваше през целия спектър — оранжево, сетне злокобно зелено, синьо…
Свистенето на ключицата беше непоносимо. Тя зърна в краката си кръг от завихрени вероятности, после неочаквано вътрешността на кръга започна да се прояснява и отвътре изплува познатата вече небесна синева, някакви масивни очертания, море…
Не беше точно там, където искаше. Долу под нея имаше твърда почва — усещаше го съвсем ясно — но нямаше никаква представа къде точно на Земята ще се озове. Където и да е — тракционното поле щеше да я защити.
Изображението на Ланиер се наведе към нея за прощална целувка. Устните му бяха топли, меки.
— Тръгвай! — извика й Олми.
Тя прекрачи вратата. Имаше чувството, че се пързаля надолу по стръмен склон. Около нея всичко се завъртя. Патриша изпусна за миг ключицата, после я сграбчи с една ръка. Чуваше се грохот на вълни, а същевременно нещо ослепително ярко се приближаваше към нея…
Ланиер и Олми се обърнаха с лица към идващата радиация.
Това не е смърт, помисли си Ланиер. Защото в този момент някъде зад мен има друга, пълна версия на моята личност, която лети към спасението. Но той никога няма да преживее тези последни мигове. Аз не ще мога да му „докладвам“.
Двамата бяха заобиколени от ослепително сияние, което надхвърляше всякакви познати представи за светлина и топлина. Олми се намръщи и усмихна едновременно, наслаждавайки се на усещането. И друг път беше изпращал свои частични на сигурна смърт, но нямаше представа какви са били реакциите им. Ето, че сега щеше да получи тази възможност…
Ала истинският Олми и този път щеше да остане в неведение.
— Мониторите ще издържат частица от секундата в плазмения фронт — подхвърли той на Ланиер. — Очаква ни една незабравима секунда във вътрешността на звезда…
Без страх и без болка Ланиер гледаше право на север — в самото сърце на пъкъла, който летеше към тях със скорост от шест хиляди километра в секунда.
Дори нямаше време да осъзнае усещането.
На борда на поточния кораб, все още намиращ се в опасна близост до кипящата плазма, затворил очи, Ланиер си повтаряше, отново и отново, че е изпълнявал дълга си към Патриша до последния възможен момент и с всички възможни средства.
Без да изпуска ключицата, Патриша летеше от височина пет-шест метра право към водата.
Дори не се намокри. Лежеше леко зашеметена на дъното на плаващия тракционен мехур. Вълните — намираше се в някаква река, или канал — я отнесоха на десетина метра от вратата. Тя се огледа назад.
И тъкмо навреме. През вратата внезапно нахлу ослепително-бял пламък, удари водната повърхност и вдигна огромен облак от пара, който забули околността в гъста бяла мъгла. За нейно щастие, както и за късмет на всичко наоколо, само след милионна от секундата вратата бе затворена завинаги.
Лежеше по гръб в мехура, все още заслепена от блясъка, закрила очите си с ръка, а вълните я носеха още няколко минути, преди да заседне в някакви песъчливи плитчини. Някъде по това време и зрението й се възстанови напълно.
Тя се изправи и огледа пейзажа наоколо с разтуптяно сърце.
Намираше се на брега на относително прав речен канал, а водата зад нея имаше мътно-кафяв цвят. Брегът бе осеян с високи зелени тръстики. Небето беше синьо, безоблачно, а слънцето грееше ярко.
С известно опасение Патриша изключи тракционния мехур и предпазливо пое глътка въздух. Имаше приятен сладникав дъх и беше съвсем чист. И топъл.